Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Най-сетне потеглиха. Поведоха понитата си по надолнището, после ги яхнаха и се устремиха в бърз тръс напред по долината. Озърнаха се и видяха могилата на хълма — слънчеви отблясъци играеха над златото като жълти пламъци. После заобиколиха още един рид и гледката се изгуби.
Колкото и да се озърташе, Фродо не откри и следа от изправените като порта огромни каменни колони. Не след дълго стигнаха до северната теснина, минаха през нея и пред тях се разстлаха равнините. Пътуването беше весело. Том ту яздеше край тях, ту ги изпреварваше със своя Шишко Тромчо, който се оказа много по-пъргав, отколкото подсказваше прякорът му. Старецът пееше почти през цялото време — най-вече безсмислици, или може би това бе някакъв странен, незнаен за хобитите древен език, изпълнен с думи на удивление и радост.
Напредваха бързо, но скоро разбраха, че Пътят е много по-далече, отколкото предполагаха. Дори и без мъглата вчерашната следобедна дрямка би им попречила да стигнат дотам преди мръкнало. По тъмната черта, която бяха видели, не растяха дървета, а само храсти, покриващи ръба на дълбок ров с висок зид от другата страна. Том каза, че някога, много отдавна тук имало граница на кралство. Навярно си припомни нещо тъжно и не пожела да каже повече.
Спуснаха се в рова, изкачиха се от другата страна и минаха през широка пролука в стената. Бяха се отклонили малко на запад и сега Том зави право на север. Местността беше открита, съвсем равна и те ускориха ход, ала чак когато слънцето клонеше към залез, зърнаха в далечината ивица високи дървета и разбраха, че се връщат отново на Пътя след многобройни и неочаквани приключения. Препуснаха в галоп през последните няколко фурлонга и спряха в дългите сенки на дърветата. Под тях, в подножието на полегат насип, се виеше Пътят, чезнещ в прииждащия здрач. Тук той водеше от югозапад на североизток и надясно стръмно се спускаше към широка низина. Осейваха го коловози и множество локви, напомнящи за неотдавнашните проливни дъждове.
Пътниците слязоха по насипа и се огледаха. Не забелязаха никого.
— Ето че се върнахме най-сетне! — каза Фродо. — Предполагам, че не сме изгубили повече от два дни заради прекия ми път през Гората. И кой знае дали закъснението няма да е от полза — може да ги е откъснало от дирите ни.
Другите го погледнаха. Изведнъж отново ги обгръщаше сянката на страха от Черните конници. Откакто бяха навлезли в Гората, мислеха само как да се върнат на Пътя; едва сега, когато го усещаха под нозете си, те си спомниха опасността, която ги преследваше и без съмнение щеше да ги дебне нейде по самия Път. Тревожно се озърнаха към залязващото слънце, ала Пътят бе мрачен и пуст.
— Мислите ли — колебливо запита Пипин, — мислите ли, че може да ни преследват тази вечер?
— Не, надявам се да не е тази вечер — отвърна Том Бомбадил. — Може би и утре не. Ала не вярвайте на догадките ми, защото не мога да кажа със сигурност. На изток знанията ми се губят. Том не е стопанин на Конницнте от Черната страна, далеч от неговия край.
И все пак хобитите желаеха Том да ги придружи. Усещаха, че никой не би се справил с Черните конници по-добре от него. Скоро щяха да навлязат в съвсем непознати области, споменавани само в най-древните и смътни легенди на Графството. Сред гъстеещия мрак те копнееха за роден дом, чувстваха се самотни и изгубени. Стояха мълчаливо, без да смеят да се разделят с Том, ала малко по малко осъзнаха, че той се сбогува и им заръчва да съберат кураж и да яздят неспирно, докато съвсем се смрачи.
— Том ще ви даде добър съвет до края на този ден (а сетне се надявайте на щастието си): край Пътя, на четири мили оттук, ще стигнете до село Брее под едноименния хълм. Всичките му врати са обърнати на запад. Там ще намерите една стара странноприемница, наречена „Скокливото пони“. Почтеният стопанин се казва Пиволей Мажирепей. Там можете да прекарате нощта, а утрото ще ви упъти напред. Бъдете смели, но предпазливи! Не падайте духом и с весели сърца препускайте срещу съдбата си!
Хобитите го замолиха да дойде поне до страноприемницата за една последна веселба, но той се разсмя и отказа:
После се обърна, подхвърли шапката си, метна се върху Тромчо и с песен се отдалечи сред мрака по насипа.