Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Хей, ти там! — викна Том с най-ясен поглед в блесналите си очи. Хей! Идвай, Фродо, насам! Къде ще се дяваш! Старият Том Бомбадил още не е ослепял дотам. Свали си златния пръстен! Без него ръката ти е по-хубава. Връщай се! Зарежи играта и сядай до мен! Трябва още малко да поговорим и да помислим за утре сутрин. Том трябва да ви научи къде е правият път, та да не се залутат краката ви.
Фродо се засмя (опитвайки се да потисне досадата си) и като свали Пръстена, се върна на мястото си. Том каза, че според него утре ще огрее слънце, заранта ще бъде приятна и това ще е обнадеждаващо начало на пътя им. Но било добре да потеглят рано, защото дори Том не можел да бъде сигурен за дълго във времето из този краx — понякога то се променяло по-бързо, отколкото той си сменя дрехата.
— Не съм стопанин на времето — каза той, — нито аз, нито някой друг, що ходи на два крака.
По негов съвет решиха от къщата му да се отправят на север, през по-ниските западни склонове на Ридовете. Така имаха надежда да стигнат до Източния път още същия ден и да избегнат Могилите. Том им каза да не се плашат, но и да не се бъркат, където не им е работа.
— Вървете само по зелената трева. Не бърникайте из стари камънаци, не се мешайте със студените Твари и не надничайте в домовете им, освен ако имате желязна воля и безстрашни сърца!
Том неведнъж повтори тези думи и ги посъветва, ако случайно се натъкнат на могила, да я заобиколят откъм запад. После ги научи каква песен да запеят, ако за зла беда на следващия ден изпаднат в опасност или затруднение.
Когато я изпяха заедно с него, той се разсмя, потупа ги по раменете и като взе свещи, ги отведе в стаята им.
ГЛАВА 8
МЪГЛА ПО МОГИЛНИТЕ РИДОВЕ
Тази нощ не ги смутиха никакви шумове. Но дали в съня си, дали наяве, Фродо чу да се лее сладка песен — тя сякаш долиташе като блед светлик иззад сива дъждовна завеса, засилваше се, превръщаше булото в стъкло и сребро, докато накрая го разсея и под бързо изгряващото слънце се разкри прекрасна зелена страна.
Видението сякаш продължи и след събуждането. Том подсвиркваше наблизо като цяло дърво, покрито с птички, а полегатите слънчеви лъчи вече огряваха хълма и прелитаха през отворения прозорец. Зелено и бледозелено бе всичко навън.
На закуска отново бяха сами. Сетне се приготвиха за път и сърцата им бяха почти натежали от мъка, доколкото това е възможно в подобно утро — прохладно, ярко и чисто под изкъпаното, бледосиньо есенно небе. Откъм северозапад долиташе свеж полъх. Кротките понита се бяха разиграли, пръхтяха и подскачаха неспокойно. Том излезе, размаха шапка, затанцува на прага и заръча на хобитите да скачат на седлата и да потеглят, без да се бавят.
Тръгнаха по една пътека, която се виеше зад къщата, и продължиха косо нагоре, към северния склон на възвишението, укрило дома на Том Бомбадил. Тъкмо бяха слезли, за да поведат понитата си по последната стръмнина, когато Фродо трепна.
— Златоронка! — извика той. — Моята прекрасна дама, цялата в зелено и сребристо! Не се сбогувахме с нея, от снощи не сме се виждали!
Толкова бе натъжен, че се обърна назад, ала в този миг зазвъня кристално ясен зов. Изправена на билото, Златоронка им махаше с ръка; сякаш сбрала слънчевите лъчи, развяната й коса сияйно искреше. Тя танцуваше и под нозете й трептеше светлина като отблясъците на росна трева.
Устремиха се нагоре по склона и задъхани спряха край нея. Поклониха се, но с лек замах на ръката тя ги накара да се огледат и от върха на хълма хобитите видяха земи, облени в утринни лъчи. Всичко бе толкова ясно и необятно, колкото забулено и мъгливо бе, когато стояха на хълмчето сред Гората — сега то се издигаше бледозеленикаво над тъмните дървета на запад. Нататък се възправяха гористи хребети — зелени, жълти и ръждиви под ранното слънце, а отвъд тях се спотайваше долината на Брендивин. На юг, оттатък Върбоструйка, като бледо стъкло трептеше далечен отблясък — там Брендивин правеше широк завой из низините и отиваше към незнайни за хобитите страни. На север ридовете постепенно се снижаваха, а зад тях се простираха сиви, зелени и бледокафеникави хълмисти равнини, които се губеха в безформената мъглява далечина. На изток, додето поглед стигаше, в утрото се извисяваха Могилните ридове и чезнеха сред неясна синева и далечен бял светлик, напомнящ древните приказки за незнайни високи планини.
Дълбоко си поеха въздух и им се стори, че с един скок и няколко мощни крачки могат да се озоват където пожелаят. Изглеждаше същинско малодушие да се тътрят към Пътя по сбръчканите поли на Ридовете, когато биха могли, пъргави като Том, да заподскачат по стръмните скали и хълмовете направо към Планините.