Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Гласът на Златоронка отново призова очите и мислите им.
— А сега побързайте, добри гости! — каза тя. — И не забравяйте целта си! На север вървете, с вятъра отляво и благословени да са стъпките ви! Бързайте, докато грее слънце! — И като се обърна към Фродо, тя добави: — Сбогом, Приятелю на елфите, щастлива бе нашата среща!
Фродо не намери думи за отговор. Поклони се дълбоко, яхна понито и бавно поведе приятелите си по полегатия отвъден склон. Къщата на Том Бомбадил, долината и Гората се изгубиха от погледа им. Сред зелените стени на хълмовете въздухът стана по-топъл и сладкият аромат на трева изпълни гърдите им. В дъното на тревистата низина те се обърнаха назад и зърнаха Златоронка, дребна и стройна като огряно от слънцето цвете на фона на небето — с протегнати ръце се взираше към тях. Докато гледаха към нея, тя звънко се провикна, вдигна ръка, обърна се и изчезна зад билото.
Пътят им лъкатушеше из падината, заобикаляше зеленото подножие на стръмен хълм и проникваше в по-дълбока и просторна долина, а после отново и отново се изкачваше и слизаше по гънките на други възвишения, издигаше се до върховете и се спускаше в нови долини. Не се виждаше нито дърво, нито храст — това бе страната на тревата и мекия торф. Нищо не нарушаваше тишината освен шепотът на вятъра из висините и острите, самотни викове на непознати птици. Докато пътуваха, слънцето се издигна и напече. На всяко ново било вятърът им се струваше все по-слаб. Когато успяха да хвърлят поглед на запад, далечната Гора сякаш димеше — падналият дъжд се изпаряваше от земя, листа и корени. Над хоризонта бе легнала мътна мараня, а небето ги прихлупваше като горещ и тежък син похлупак.
Към пладне стигнаха до един хълм с широк и плосък връх, напомнящ плитка чиния със зелен ръб. Там въздухът не трепваше и като че можеха да докоснат небето с глави. Пресякоха върха и погледнаха на север. Радост изпълни сърцата им, защото, изглежда, бяха стигнали много по-далече, отколкото очакваха. Наистина сега мъгливите далнини лъжеха погледа, ала Ридовете несъмнено привършваха. Под тях на север се виеше дълга долина, минаваше между два стръмни склона и излизаше на открито. По-нататък не личеше да има хълмове. Право на север се мержелееше дълга тъмна черта.
— Това са дървета и там трябва да е Пътят — каза Мери. — Покрай него, на много левги източно от Моста, растат дървета. Казват, че били засадени още в древни времена.
— Великолепно! — възкликна Фродо. — Ако и следобед вървим тъй бързо, още преди залез-слънце ще сме излезли от Ридовете и ще търсим място за нощувка.
Но при тези думи той обърна взор на изток и видя, че нататък хълмовете са по-високи; всеки рид бе увенчан със зелена могила, а по някои от тях стърчаха каменни колони, извисени нагоре като грапави зъби над зелени венци.
Тази гледка криеше неясна тревога, затова хобитите извърнаха погледи и се спуснаха в кръглата падина. Насред нея под слънцето се издигаше висок самотен камък и по това време на деня не хвърляше никаква сянка. Беше безформен и все пак изпълнен със смисъл — като камък на синор, като строго вдигнат пръст, като предупреждение. Ала хобитите бяха гладни, а слънцето все още висеше сред безгрижното пладнешко небе, тъй че спокойно облегнаха гърбове откъм източната страна на камъка. Той беше хладен, сякаш неподвластен на топлите лъчи, но в жегата това им се стори приятно. Извадиха храна и напитки и похапнаха чудесно под открито небе, защото всичко идваше от „къщата под хълма“. Том ги бе снабдил с предостатъчно запаси за този ден. Разтоварените понита се отдалечиха по тревата.
Онова, което последва, можеше да се обясни с ездата по хълмовете, изобилния обяд, жаркото слънце, аромата на трева и прекаленото заседяване с протегнати крака и поглед, зареян в ниското небе. Както и да е, те внезапно се стреснаха от непредвидената дрямка. Стърчащият камък беше студен и хвърляше на изток дълга бледа сянка. Неясното, воднистожълто слънце блещукаше през мъглата на западния ръб на падината; на север, юг и изток лежеше гъста, студена и бяла мъгла. Из въздуха тегнеше безмълвие и пронизващ хлад. Понитата се бяха скупчили едно до друго с приведени глави.
Разтревожени, хобитите скочиха на крака и изтичаха към западния ръб. Намираха се на остров сред мъглата. Пред ужасените им погледи слънцето потъна в белезникавото море и от изток се надигна студена сива сянка. Прииждащата мъгла заля падината, издигна се над главите им и се склопи като покрив — бяха затворени в сива зала, чийто централен стълб бе високият камък.