Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Това е пълна глупост, скъпи. Няма нищо нередно в главата ти, нито пък в друга част на тялото ти.
— Разбира се, че не. Просто си мислех на глас.
Но Лена прочете мислите му, затова се надигна и седна в скута му.
— Наистина ли се тревожиш, че в главата ти има нещо, което те кара да виждаш и да правиш разни неща?
— Не се тревожа. Просто… слушай, ще си направя няколко теста и ще елиминирам тази възможност.
— Не си болен, скъпи.
Тя нежно го целуна по бузата, после по другата. Никога преди никой мъж не бе предизвиквал подобна нежност у нея.
— Гарантирам ти — продължи тя. — Но ако предпочиташ някой скъп лекар да ти каже същото, аз нямам нищо против.
— Не споменавай за това на Реми — помоли Диклън, като я хвана за ръката. — Предстои му сватба. Не трябва да мисли за нищо друго в момента.
— Значи възнамеряваш да се занимаваш с тези прегледи съвсем сам? Тук нещата не се вършат така, скъпи. Щом не искаш Реми да знае, добре. Но ще ми кажеш за кога са ти определили час и аз ще дойда с теб.
— Лена, аз съм голямо момче.
— Няма да ходиш сам. Ще дойда с теб или ще кажа на Реми и ще дойдем и двамата.
— Добре. Ще ти съобщя страшния ден и ще ме държиш за ръката. А междувременно ще си заложа парите на теорията ти с прераждането. Странна е, но ми харесва повече от мозъчна операция.
— Казват, че Люсиен Мане бил хубав мъж. Приличал на млад златокос бог.
Лена прокара пръсти през рошавата коса на Диклън. Беше тъмноруса, гъста и лъскава и сигурно през лятото изсветляваше от слънцето.
— Мисля, че си негово подобрено издание — добави тя.
— Така ли? — усмихна се Диклън и я прегърна през кръста. — Разкажи ми още нещо.
— Никога не съм си падала много по златистите божества. Обикновено са прекалено красиви за моя вкус — обясни тя и се наведе да го целуне. — Но ти си идеален за вкуса ми, скъпи.
Диклън я притисна към себе си и облегна глава на рамото й.
— Обичам те, Лена.
— Ако се опитваш да ме вкараш в леглото, преди да си ме нахранил…
Той я отдалечи малко от себе си и усмивката й се стопи, когато видя лицето му.
— Обичам те — повтори Диклън. — Преди дори не разбирах какво означава тази дума. Мислех си, че никога няма да разбера.
Лена се опита да стане от скута му, но той я задържа.
— Трябва да се успокоиш, скъпи — каза тя.
— Да, трябва, но в друг смисъл. Трябва да се установя тук. С теб. Не ми пука дали това е първият или петнадесетият живот, в който сме заедно. Но ти си онова, което винаги съм чакал.
— Диклън, струва ми се, че избързваш — прекъсна го тя с треперещ глас. — Излязохме на вечеря. Легнахме си. Виждали сме се само няколко пъти.
— Не ми бе нужен повече от един поглед.
Очите му бяха дълбоки и ясни като повърхността на езеро по здрач.
— Дори не ме познаваш — възрази тя.
Диклън отново я притисна към себе си, сякаш за да и напомни за твърдостта и решителността си.
— Грешиш. Знам, че си умна и силна. Достатъчно, за да създадеш преуспяващ бизнес от нищо. Знам, че си плащаш дълговете. Знам, че си лоялна и обичлива. Знам, че някой те е наранил и не можеш да забравиш това. Знам, че в момента те плаша, тъй като смяташ, че не си готова да чуеш онова, което ти казвам.
Сърцето й заби лудо.
— Не търся любов, Диклън. Съжалявам.
— И аз не я търсех. Човек не трябва да насилва нещата. Не възнамерявах да ти казвам нищо засега, но… просто изпитах нужда да го направя.
— Скъпи, хората се влюбват и разлюбват непрекъснато, това е всичко.
— Той наистина те е наранил.
Лена се отдръпна от него раздразнена и този път Диклън я пусна.
— Грешиш — каза тя. — Не става дума за мъж. Никой не е разбивал сърцето ми. Приличам ли ти на клише?
— Приличаш ми на всичко.
— Господи!
Този човек наистина я караше да изпитва непознати чувства. Опита се да ги прогони от мислите си и заговори решително.
— Харесвам те, Диклън. Приятно ми е да съм с теб. Искам те в леглото си. Ако това не е достатъчно за теб, ще си тръгна веднага и ще спестя и на двама ни много проблеми и разочарования.
— Винаги ли се дразниш толкова, когато някой ти каже, че те обича?
Лена едва не изтърси, че никой не й го бе казвал. Поне никой, който наистина да го вярва.
— Не обичам да ме притискат, а когато това стане, поемам в другата посока.
— Възхищавам се на това — усмихна се той и се надигна. — И аз те харесвам, Лена. Приятно ми е да съм с теб. Искам те в леглото си. Това е достатъчно засега. Гладна ли си? Мисля, че трябва да загрея скарата.
Лена си помисли, че ако това беше стратегия, с която да я извади от равновесие, очевидно бе обмислена доста добре.
Все още не можеше да разбере Диклън и непрестанната промяна на настроенията му беше сигурен начин да я накара да продължи да се опитва да вникне в душата му.