Мосад (По пътя на измамата)
- Автор: Островский Виктор, Хой Клэр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Киров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мосад (По пътя на измамата)». Краткое содержание книги:
Още по-кратко: „Ние сме най-добрите“…
Почти няма световна сензация, в която те да не са набъркани.
От перфектни екзекуции до невероятни „ужилвания“ за милиони.
И всичко това само с 1200 души щат, включително секретарките и чистачките.
Най-тежкото проклятие в „Мосад“: „Дано прочета за теб във вестника!“
Е, Виктор Островски, бившият катса (оперативен офицер) го направи.
И потресе читателите в целия свят.
Имахме и серия от лекции за европейската полиция, за всяка страна поотделно. Анализирахме и проучвахме силните им страни и недостатъците им. Разказваха ни за ислямската бомба и посетихме много военни бази, а също и ядрения завод в центъра за изследвания „Димона“ в пустинята Негев на около 40 мили североизточно от Беершеба. Първоначално твърдяха, че било текстилна фабрика, после „помпена станция“, докато през 1960 ЦРУ не направи въздушни снимки на мястото от самолет U-2 и разбраха, че там има ядрен реактор. Имаше и един по-малък реактор, наречен КАМГ (съкращение от „Кюр Гарни Ле Мачкар“ или помощно средство за ядрени изследвания), в Нахал Сорек, тайна военновъздушна база, южно от Тел Авив. Бях и в двата завода.
Щом тайната излезе наяве през 1960, Давид Бен-Гурион официално заяви, че това е проект за мирно използване на атомната енергия в Израел, макар че само незначителна част от него може да се нарече „мирна“.
През 1986 роденият в Мароко израелец Мордехай Вануну, който бе работил в „Димона“ от 1976 до 1985, преди да замине за Австралия, обяви, че е внесъл тайно камера в подземията и е направил 57 снимки на строго секретното производство, което се извършваше на няколко нива под земята. По онова време там имаше плутоний, достатъчен за направата на 150 ядрени и термоядрени устройства. Също така той потвърди, че израелците са помогнали на Южна Африка при провеждането на ядрения опит в южната част на Индийския океан над ненаселените острови Принц Едуард и Марион.
Поради това Вануну получи 18 години зад решетките за шпионаж след процес при закрити врати в Йерусалим. Той бе заловен от „Мосад“, след като бе отишъл на излет с яхта в Средиземно море заедно с една чаровна агентка на Института. Лондонският „Сънди Таймс“ се готвеше да публикува разказа и снимките на Вануну, но докато се накани, човекът бе упоен с наркотици и изпратен в Израел с наш кораб, където го осъдиха по бързата процедура и го пратиха в затвора.
Всъщност цялото отвличане бе празна работа. Вануну не бе терорист, нито представляваше заплаха, но нещата се подредиха така, че обществеността научи за случая.
Операцията приключи успешно, но „Мосад“ не можеше да се гордее с нея.
Въз основа на личните си наблюдения в завода „Димона“ смятам, че описанието на Вануну е доста точно. Нещо повече: обясненията му също са прецизни. Той заяви, че бомбите се конструират на място и че в случай на нужда ще се използват. Това е вярно. Не е тайна, а в Института дори се говори открито, че помагаме на ЮАР в ядрената им програма. Ние им доставяхме почти цялата военна техника. Тренирахме специалните им отряди. Работили сме ръка за ръка от години. И двете страни смятаха, че трябва да притежават оръжието на апокалипсиса и бяха готови да го използват.
Секретността на „Димона“ беше така строга и по още една причина — ракетите земя-въздух „Хоук“ и „Чапарал“. Когато бяхме на посещение в производствения център на „Хоук“, чухме да казват, че този тип ракети бягали от целта като дявол от тамян. За нищо не ставаха. И все пак по-късно ги продавахме на Иран. Голям майтап падна.
Бъдещите катси бяха запознати и с международната съобщителна система, в частност със средиземноморския канал, който тръгваше от Палермо, Сицилия и се свързваше със сателитите, които предаваха повечето арабски програми. Израел се бе вмъкнал там чрез поделение 8200 и така узнаваше почти всичко, изпращано от арабите.
Другото характерно нещо за курса ни бе тестът по „социометрия“, който се провеждаше на всеки няколко седмици. Трябваше да даваме преценки един за друг в различните категории: колко струват другарите ни в операция, може ли да се разчита на тях, сърдечни ли са, жертвоготовни и т.н. Справях се добре с това, но не беше честно. Резултатите не трябваше да се знаят, а все пак ги научавахме. Ако някой не ти допада, естествено е, че ще го представиш в лоша светлина. И тъй като всеки си имаше кусури, Йоси, Хаим и аз проверявахме тестовете на другите за по-сигурно.
Сега вече бяхме готови за последното упражнение. След по-малко от две седмици щяхме да бъдем пълноправни катси.
8. Здравей и сбогом
Един ден преди началото на последното двуседмично упражнение се обади колегата ми Джери С. Тогава не можех дори да си въобразя огромното значение на това привидно невинно телефонно обаждане.
Джери, по онова време на 32 години, бе американски гражданин. Имаше брада и мустаци, а косата му сивееше. Беше строен и преди да дойде при нас, бе работил като адвокат в частната кантора на Сайръс Ванс, държавен секретар на САЩ по времето на Джими Картър. Бях приятел с Джери независимо от слуховете, че бил хомосексуалист. Веднъж той заяви на всеослушание, че има приятелка, която пристигнала наскоро от Щатите и в момента живеела при него, но трябвало да се връща, защото била женена. Слуховете обаче продължаваха да се носят, защото никой така и не я видя. Джери ми бе гостувал вкъщи много пъти, а и аз му бях на гости. Често му помагах в учебната работа. Като изключим дребните спречквания, с него се разбирах добре. Затова нямаше нищо странно, че ме кани на гости. Каза, че искал само да поговорим и да ми покаже нещо. Отговорих, че няма проблеми, защо не?