Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Взирах се във водите на Златния рог. „Ще минем направо по въздуха“, прошепнах аз. Лавлейс кимна. Намръщих се, съзнавайки изведнъж колко далечни стават спомените ми. „Доста отдавна насън последвах пашата. Той ми показа чудеса на времето и пространството.“
Лавлейс се засмя. „По дяволите чудесата на времето и пространството.“ Очите му се насочиха към сарая. „Искам жени.“
Разсмях се безпомощно и се смях докато останах без сили. Лавлейс ме държеше в ръце и ме галеше по къдриците. Той посочи към двореца. „Погледнете го“, прошепна, „а после си го представете. Помислете си, че е ваш. Накарайте го да литне и да дойде тук — в нозете ви.“
Изведнъж спрях да се смея. Взрях се в хладните дълбини очите на Лавлейс, после сторих каквото ми поръча. Небето се огъна. Минарета и куполи плувнаха, сякаш бяха изграден от вода. Почувствах докосването на двореца. „Какво става?“ прошепнах. „Как го правя?“
Лавлейс постави пръста си върху устните ми. Наведе се, взе последната бутилка и я отпуши. „Добро е“, кимна той, „вижте аромата му, богатия му букет. Целият ваш опит е събран тук. Вие сте творение на кръвта. И можете да течете като кръв по небето.“ Изведнъж събеседникът ми метна шишето нагоре и течността се плисна над града и звездите, застивайки в нещо като алена арка. „Да, полетете с нея!“ извика Лавлейс. Станах. Почувствах как моето тяло остава без плът, точно както кръвта изтича от откритата рана. Въздухът бе все така плътен. Движех се заедно с него. Константинопол изглеждаше тъмен като нощта, червен като кръвта, която долавях, че ме зове. Видях как всичко се завъртя — градът, морето, небето… Изведнъж пред мен изчезна всичко, освен сарая, разкривен и отдалечаващ се, сякаш отразен в множество огледала. Последвах го далеч в потъмняващата сърцевина на водовъртежа и после усетих по лицето си хладен въздух. Дадох си сметка, че седя върху оградата на харема.
Обърнах се. Движенията ми бяха странни. Вървях, а се чувствах като бриз, галещ тъмно езеро.
„Байрон.“ Гласът прозвуча като камък, изпуснат в дълбокото. Двете срички бавно замряха. Лавлейс ми се усмихна — лицето му сякаш плуваше и се променяше пред очите ми. Представих си, че потъва в тъмната вода на езерото. Призрачната бледост на лицето му потъмняваше, тялото му се смаляваше. Сякаш прие формата на джудже-негър. Разсмях се, а звукът в главата ми бе странен и с ехо. „Байрон.“ Отново погледнах надолу. Лавлейс все още имаше вид на джудже. Усмихна се зловещо и устните му се раздвижиха. „Аз съм евнухът“, чух го да казва, „вие ще бъдете султански слуга.“ Той ме изгледа надменно и аз пиянски се разкисках. Този път нямаше ехо — мракът стоеше застинал като кристално езеро. Изведнъж от въртопите на моята памет и желания в този кристал се показа Хайде. Занемях и протегнах ръце към нея. Образът й се размаза, избягвайки ме, после го усетих по кожата си. Вече не я виждах. Всичко се разтапяше и изчезваше. Сложих пръсти върху очите си. Странната гледка стана още по-омагьосваща. Когато отново отворих очи, открих, че ноктите ми са боядисани в златно, а пръстите са изтънели.
„Чудесно“, обади се джуджето. Разсмя се и посочи. „Насам, красива невярна помощнице.“
Последвах го. Като сенки от буря преминахме през портите на харема. Пред нас се простираха дълги коридори, целите в аметисти, в зелени и жълти плочки. Цареше тишина, нарушавана единствено от стъпките на черни джуджета, които пазеха пред красиви златни врати. Когато минавахме покрай тях, те се мръщеха и се оглеждаха, но не ни виждаха. Накрая, пред най-красивата врата Лавлейс извади камата си и я заби в гърлото на пазача.
Нетърпеливо побързах, мамен от миризмата на кръв. Лавлейс поклати глава. „Защо да пием вода, когато вътре има шампанско?“ Той ме задържа с ръка. Допирът й ми се стори приятен и необикновен. Наведох очи. Видях истината за това, което мислех, че сънувам — тялото ми бе на красиво момиче. Докоснах гърдите си, вдигнах тънка ръка, за да пригладя дългата си коса. Не изпитвах изненада, а по-скоро някаква жестока и еротична радост. Продължих напред и за пръв път почувствах допира на тънка коприна по краката си. Чух и лекия звън на камбанките върху глезените си. Огледах се. Намирах се в просторна зала. Покрай стените бяха наредени ложета. Беше тъмно и тихо. Започнах да пристъпвам край ложетата към центъра на залата.