Незнайко на Луната

Докато Мигача тичаше из града, за да урежда рекламирането на дружеството, Шмекерленд се беше заврял в магазина си, където продаваше разнокалибрените си стоки, а в кантората се мяркаше рядко. Неговата вяра в успеха на започнатата работа се беше постепенно разколебала и той не искаше да губи сигурните доходи, които му носеше търговията. В кантората непрекъснато стояха само Незнайко и Козлето. Отначало Незнайко важно седеше на масата и очакваше купувачи на акциите. Пред него имаше дебела тетрадка с твърда, картонена корица и автоматична писалка. Върху тетрадката беше написано с красиви букви: „Приходно-разходна книга“. Едното от чекмеджетата на масата беше натъпкано догоре с приготвените за продажба акции. Другото чекмедже беше предназначено за получаваните от продажбата пари. Засега това чекмедже беше празно и колкото повече дни минаваха, толкова по-малка ставаше надеждата, че в него ще се появят някога пари.

Козлето дежуреше най-напред редовно в коридора пред вратата на кантората, но като видя, че няма купувачи, пресели се вътре в кантората и двамата с Незнайко, седнали на мекото канапе, по цели дни играеха на морски шах и разговаряха за различни неща. От нямане какво да прави Незнайко често гледаше окачената на стената картина със странни кривулици и заврънкулки и все се мъчеше да разбере какво представлява тя.

— Ти, братле, по-добре не гледай тази картина — казваше му Козлето. — Не си блъскай главата напразно. И без това нищо няма да разбереш. Всички художници у нас рисуват така, защото богаташите купуват само такива картини. Един ще наплеска ей такива на заврънкулки като тези, друг ще изобрази някакви непонятни завъртулки, а трети направо ще налее рядка боя в легена, ще я плисне върху платното и по този начин ще се получи някакво нелепо, безсмислено петно. Погледнеш това петно и не можеш да разбереш нищо! Просто отвратително! А богаташите гледат това и отгоре на всичко го хвалят: „На нас не ни трябва — казват те — картината да бъде ясна. Съвсем не искаме някакъв си там художник да ни учи на нещо. Богатият разбира всичко и без художника, а на бедняка не му трябва много-много да разбира. Затова е и бедняк — за да не разбира нищо и да живее в невежество.“ Виждаш ли как разсъждават?… На мене ми беше дошло до гуша от такива разсъждения, когато работех у един фабрикант на сапун. Има един такъв — казва се Мръсинг. Само че аз не работех във фабриката му, а в къщи. Бях огняр. Ех, братле, нагледах се поне как живеят тези богаташи! Къщата му огромна! Стаите му брой нямат! Само двадесет и пет печки трябваше да паля, без да смятаме камините! Господин Мръсинг не искаше в къщата си парно отопление. Камините, казваше той, придават по-разкошен вид. Десет автомобила имаше. А костюми — колкото искаш! Когато се готви да отиде някъде на гости, по два часа мисли кой костюм да облече. Честна дума ти давам, не лъжа! А колко много прислужници имаше! Един готви, друг поднася яденето на масата, трети мие съдовете, четвърти чисти с прахосмукачка килимите. Само шофьори — пет души. Докато единият разхожда с автомобила господин Мръсинг, останалите четирима играят шах в стаята, до входа. Сутрин, щом се събуди, господин Мръсинг веднага натиска електрическия звънец, за да му донесат да се облече. Донесат му дрехите значи, почнат да го обличат, а той само си подава ръцете и си протяга краката. Поканват го после да седне пред огледалото, залавят се да го сресват, намажат носа му с вазелин, за да добие хубав цвят, а той само седи и мига — друга работа няма. Огладнее ли, тъй както си седи пред огледалото, там и закусва. А обедът му — два часа. Да не мръдна от мястото си, ако те лъжа! Потъркаля се после на дивана и тръгне по гости или с колата си на разходка. Вечер му се изсипят приятели и приятелки: Пот да свирят и да танцуват. Така се развилняват, че изпотрошават всички мебели, счупват рояла и чак тогава си отиват по домовете. А после си спомнят за това и казват: „Ех, че хубавичко се повеселихме тогава!“