Нож от блянове

— Тя трябва да дойде — измърмори Арганда. Първият капитан на Алиандре беше смъкнал сребърния си шлем с трите къси бели пискюла и седеше напрегнато в седлото, разхлабил меча в ножницата, сякаш очакваше нападение. Бронята му също беше посребрена и на слънчевата светлина можеше да се види от мили разстояние. — Трябва да дойде!

— Пророкът казва, че няма да дойдат — доста гръмко подхвърли Ейрам и смуши дългокракия сивушко до Стъпко. Ефесът на меча му с месинговата вълча глава стърчеше над рамото на палтото му на зелени ивици. Преди време беше изглеждал твърде красив за мъж, но напоследък лицето му от ден на ден ставаше все по-мрачно. Нещо изпито имаше в него, очите му бяха хлътнали, а устата — стисната. — Пророкът казва, че или няма да дойдат, или е капан. Казва да не вярваме на сеанчанците.

Перин си замълча, но го жегна бодилът на собствения му яд, колкото заради някогашния Калайджия, толкова и заради самия себе си. Балвер го беше уведомил, че Ейрам започнал да се среща с Масема, но като че ли не се налагаше да му казва да не казва на Масема всичко, което прави. Няма как да върнеш яйцето в черупката — но в бъдеще щеше да внимава повече. Ковачът трябва да си познава сечивата и да не ги използва до счупване. Същото важеше и за хората. Колкото до Масема, той несъмнено се боеше, че ще се срещнат с някой знаещ, че самият той се пазари със сеанчанците.

Групата им беше голяма, макар че повечето стояха скрити зад дърветата. Петдесет души от Крилатата гвардия на Берелайн, с червени ръбести шлемове и червени гръдни брони, с пурпурни ленти, веещи се от тънките им, увенчани със стомана пики, седяха на конете зад разветия от вятъра златен ястреб на Майен на синьо поле. Зад тях петдесет геалданци с лъскави брони и тъмнозелени конични шлемове също чакаха на конете зад трите сребърни звезди на червено поле на Геалдан. Лентите на пиките им бяха зелени. Бяха внушителна гледка, но всички заедно бяха много по-безопасни от Джур Грейди с грубоватото му селяшко лице, колкото и да изглеждаше невзрачен в простото си черно палто, с иглата — сребърен меч на високата яка. Той го знаеше, дори те да не го знаеха, и стоеше до червеникавокафявия си кон отпуснат като човек, отдъхващ си след изнурителен труд.

За разлика от него, Леоф Торфин и Тод ал-Каар, единствените други присъстващи тук мъже от Две реки, само дето не подскачаха на седлата от възбуда. Радостта им едва ли щеше да е толкова голяма, ако бяха разбрали, че са ги избрали най-вече заради що-годе прилични? им палта от тъмна вълна. Леоф носеше знамето на Перин с Червената Вълча глава, а Тод — Червения орел на Манедерен; носеха ги на пръти, малко по-дълги от пиките. За малко да се сбият кой от двамата кое да носи. Перин се надяваше, че не е защото никой не иска да носи обрим-чената с червено Вълча глава. Леоф изглеждаше съвсем доволен. Тод пък направо се беше захласнал от възторг. Перин въздъхна. При всяка сделка трябва да накараш другия да си мисли, че получава нещо отгоре, както често казваше бащата на Мат. В главата му се завихриха цветове и за кратък миг му се стори, че вижда Мат да говори с някаква дребничка мургава жена. Тръсна глава да махне образа. Тук и сега, длес, само това беше важно. Само Файле беше важна.