Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Англичанин ли сте? — извика тя. Злочестият Челънър я гледаше объркано. Той беше живо олицетворение на благовъзпитан кавалер и би потънал в земята от срам, ако не окажеше внимание на дама, но от друга страна, не обичаше любовни авантюри. Озърна се насам-натам, ала къщите, очевидки на тази среща, оставаха неизменно затворени, и разбра, че тук, посред бял ден, никой не можеше да му помогне. Най-после погледът му се спря отново на застаналата умолително девойка. Забеляза с раздразнение, че тя беше очарователна и в лице, и във фигура, с елегантно облекло и ръкавици, безспорно дама, жива картина на отчаяние и невинност, разплакана и залутана сред този непробудно заспал град.
— Мадам — проговори Челънър, — уверявам ви, няма защо да се страхувате от некоректно държане. Макар привидно да вървя по петите ви, виновна е тази улица, която обърка и двама ни. На лицето на дамата се изписа явно облекчение.
— Така и предположих! — възкликна тя. — Безкрайно съм ви благодарна! Но в този час, сред тази ужасяваща тишина и тези вторачени в мен прозорци просто съм загубила ума и дума от страх… ох, страх ме е! — извика тя и при тези думи лицето й пребледня. — Моля ви, подайте ми ръка — додаде с гальовен, умолителен тон. — Не смея да остана сама, нервите ми не издържат… какво преживях, о, какво преживях! Моля ви да ме придружите.
— Уважаема мадам — отвърна Челънър с усилие, — ръката ми е на ваше разположение.
Тя улови ръката му и остана за миг вкопчена в нея, мъчейки се да заглуши риданията си, но тутакси с трескава бързина го поведе по посока на града. След толкова много загадки едно беше ясно — нямаше съмнение, че страхът й е искрен. Докато вървеше все се озърташе, сякаш я дебнеше опасност, ту потреперваше като от студ, ту се вкопчваше за ръката му. Ужасът й беше за Челънър и неприятен, и заразителен, макар и противно, това чувство все повече го завладяваше, докато накрая той загуби самообладание и поиска да се отскубне.
— Мадам — произнесе Челънър най-после, — много ми е приятно, разбира се, че мога да бъда полезен на дама, но трябва да ви призная, пътят ми е в обратна посока и ще ви моля с една-две думи да обясните…
— Ш-шт! — изхълца тя. — Не тук… не тук!
Кръвта на Челънър се смрази. Може би тази девойка е луда? Но главата му беше заета с мисли за по-опасни неща, а като си спомни експлозията, пушека и бягството на разнородната тройка, се почувствува целият оплетен в загадки. Тъй че продължаваха да крачат мълчаливо из лабиринта от улички бързо, като подгонени престъпници, и двамата тръпнещи от неизразим ужас. Ала постепенно и най-вече благодарение на бързата походка, двамата започнаха да възвръщат самообладанието си, девойката престана да се озърта на всеки ъгъл, а Челънър, окуражен от екливата стъпка и далечният силует на един полицай, се обърна към своята дама по-смело и прямо.
— Струва ми се — подхвана той с разговорен тон, — че съвсем ясно ви забелязах да излизате от една вила заедно с двама джентълмени.
— О — възкликна тя, — не бойте се, че с истината ще ме оскърбите. Видели сте ме да бягам от един пансион, а спътниците ми не бяха джентълмени. В такъв случай най-добре е човек да бъде откровен.
— Стори ми се — продължи Челънър, насърчен и едновременно изненадан от смелия й отговор, — че освен това долових някаква миризма. И шум… не зная с какво да го сравня…
— Мълчете! — извика тя. — Не знаете на каква опасност се излагате! Почакайте, имайте търпение, щом излезем от тези улички и никой вече не може да ни чува, ще ви обясня всичко. А дотогава не говорете за това.
Каква гледка е този заспал град! — възкликна тя, а после с треперещ глас издекламира: — „О, боже, самите къщи като че ли са заспали и това сърце могъщо — спряло.“
— Доколкото разбирам, мадам — рече той, — вие много обичате да четете.
— Не само това — отвърна непознатата с въздишка. — Аз съм момиче, отдадено на мисли, неприсъщи на моята възраст, а съдбата ми е толкова злочеста, че тази разходка под ръка с непознат е като промеждутък на покой.
В това време бяха наближили гара Виктория; тук, на един ъгъл, младата дама се спря, издърпа ръката си от Челънъровата и се озърна сякаш в мъчителна нерешителност. После, като придаде на лицето си мило изражение и сложи на лакътя му ръка в ръкавица, рече:
— Не смея да си представя дори какво мислите за мен, ала сега още повече ще ви разочаровам. Тук трябва да се разделим, но ви моля да ме почакате, докато се върна. Не се опитвайте да ме следите или шпионирате. Не съдете прибързано девойка, невинна като ваша родна сестра, й най-вече не ме изоставяйте. Макар и да не ви познавам, нямам към кого друг да се обърна. Виждате ме тъжна и много уплашена, вие сте джентълмен, вежлив и добър, и като ви моля за няколкоминутно търпение, зная отнапред, че няма да ми откажете.