20 години по-късно

И наистина в затвора няма преходни чувства. Там всичко, човек или предмет, ви е или приятел, или враг, и там обичат или мразят понякога с основание, но много по-често по инстинкт. И така, Гримо се хареса от пръв поглед на господин дьо Шавини и на Ла Раме; следователно, много просто, той трябваше да не се хареса на господин дьо Бофор, защото качествата, които той притежаваше в очите на коменданта и на надзирателя, бяха недостатъци в очите на затворника.

Но Гримо не искаше да скъса напълно със затворника още от първия ден; той имаше нужда не от импровизирано отвращение, а от дълбока, упорита омраза.

Той се оттегли и отстъпи мястото си на четиримата пазачи, които бяха закусили и сега идеха отново да заемат местата си при принца.

Между това принцът готвеше нова шега, от която очакваше голямо удоволствие; той си поръча раци за закуска на другия ден и смяташе да направи през деня една малка бесилка, за да обеси най-хубавия насред стаята си. Червеният цвят на варения рак няма да остави никакво съмнение за намека и по тоя начин той ще има удоволствието да обеси кардинала фигуративно, докато чака да го обесят в действителност, а при това най-много могат да го укорят, че е обесил един рак.

Денят мина в приготовления за това наказание. В затвора всеки става дете, а господин дьо Бофор беше склонен към това повече от всеки друг. Както винаги той отиде да се разходи, отчупи две-три клончета, предназначени да играят роля в намислената забава, и след дълго търсене намери късче стъкло — находка, която му достави голямо удоволствие. Щом се върна в стаята си, той разнищи кърпичката си.

Нито една от тия подробности не се изплъзна от наблюдателния поглед на Гримо.

На другия ден сутринта бесилката беше готова. За да може да я забие насред стаята, господин дьо Бофор заостряше единия и край с късче стъкло.

Ла Раме го наблюдаваше с любопитството на баща, който мисли, че ще открие може би нова играчка за децата си, а четиримата пазачи гледаха с оня празен взор, който до ден днешен е отличителна черта за физиономията на войника.

Гримо влезе, когато принцът сложи късчето стъкло настрана, макар че още не беше заострил края на бесилката; той започна да връзва нишката към другия и край.

Той хвърли на Гримо поглед, в който още се четеше снощното лошо настроение; но тъй като беше предварително уверен в чудесния резултат на новото си изобретение, не му обърна повече внимание.

Като направи моряшки възел на единия край на нишката, а на другия — клуп, херцогът обгърна с поглед чинията с раците, избра на око най-величествения и се обърна да вземе късчето стъкло. Но стъклото беше изчезнало.

— Кой ми взе стъклото? — попита принцът и се намръщи.

Гримо направи знак, че той го е взел.

— Как, пак ли ти? А защо ми го взе?

— Да, защо взехте късчето стъкло на негово височество? — попита Ла Раме.

Гримо, който държеше стъклото в ръка, прекара пръст по острието му и каза:

— Реже.

— Вярно, ваше височество! — каза Ла Раме, — Ах, дявол да го вземе, тоя човек цена няма!