20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
За нещастие самият Ла Раме не изпитваше същите чувства. Макар и да ценеше до известна степен честта да бъде затворен с такъв важен затворник, удоволствието да живее свойски с внука на Анри IV не му заменяше радостта, която би изпитвал, ако можеше да посещава от време на време семейството си.
Човек може да бъде отличен кралски тъмничар и същевременно добър баща и добър съпруг. И тъй Ла Раме обожаваше жена си и децата си, които виждаше само отгоре, от крепостните стени, когато те идваха да се разхождат от другата страна на рововете, за да утешат съпружеското му и бащино сърце. Разбира се, това беше много малко за него и Ла Раме чувствуваше, че веселият му нрав, който той смяташе за източник на доброто си здраве, без да знае, че, напротив, той е навярно резултат от него, няма да се запази дълго време при такъв начин на живот. Това убеждение залягаше все по-дълбоко в ума му, когато постепенно, поради изострилите се отношения помежду им, господин дьо Бофор и господин дьо Шавини престанаха съвсем да се виждат. Тогава Ла Раме почувствува, че върху него ляга още по-голяма отговорност; изложените от нас причини го накараха да търси облекчение и той прие твърде горещо предложението на приятеля си, управителя на маршал дьо Грамон, да му даде помощник. Господин дьо Шавини, на когото доложи веднага за това, отговори, че няма нищо против, стига само лицето да бъде подходящо.
Ние смятаме за съвсем безполезно да обрисуваме на читателите физическия н морален портрет на Гримо. Ако, както се надяваме, не са забравили напълно първата част на това произведение, те навярно са запазили доста ясна представа за тоя достоен човек, у когото не бяха станали никакви промени, с изключение на това, че беше остарял с двадесет години: благодарение ка това той бе станал по-мълчалив и по-затворен, макар че Атос, след станалата в него промяна, му позволи да говори.
Но Гримо, който мълчеше вече от дванадесет-петнадесет години, беше вече толкова свикнал с това, че навикът му се бе превърнал в негова втора природа.
XX. ГРИМО ПОСТЪПВА НА СЛУЖБА
И така, Гримо, с вдъхващата доверие външност, се представи във Венсенската кула. Господин дьо Шавини претендираше, че има безпогрешен поглед; това би послужило за доказателство, може би, че той е наистина син на кардинал дьо Ришельо, който имаше същите претенции. Той разгледа внимателно кандидата и стигна до извода, че сключените вежди, тънките устни, извитият кос и изпъкналите скули на Гримо са признаци, които говорят безспорно в негова полза. Той му каза само дванадесет думи; Гримо отговори с четири.
— Отличен човек, от пръв поглед забелязах това — каза господин дьо Шавини. — Идете да се представите на господин Ла Раме и му кажете, че съм доволен от вас във всяко отношение.
Гримо се завъртя на токовете си и отиде при Ла Раме на много по-строг преглед. Тоя преглед беше по-мъчен, защото господин дьо Шавини знаеше, че може да се осланя на Ла Раме, а Ла Раме искаше да се осланя на Гримо.
Гримо имаше всички качества, които могат да се харесат на един тъмничен надзирател, желаеш да има помощник; и така след хиляди въпроси, на всеки от които се даде само по четвърт отговор, Ла Раме остана възхитен от тая умереност в думите, потри ръце и прие Гримо на служба.
— Нареждания? — попита Гримо.
— Ето ги: никога да не се оставя затворникът сам, да му се отнема всичко, което боде или реже, да не му се позволява да прави знаци на хора отвън или да приказва много дълго с пазачите си.
— Всичко? — попита Гримо.
— Засега това е всичко — отговори Ла Раме. — Ако се изменят обстоятелствата, ще се изменят и нарежданията.
И влезе при господин херцог дьо Бофор.
В това време херцогът си решеше брадата, която беше пуснал, както и косата си, за да дразни Мазарини, като излага на показ тежкото си положение и лошата си външност. Но преди няколко дни, като гледаше от кулата, му се стори, че позна в дъното на една минаваща карета хубавата госпожа дьо Монбазон, споменът за която му беше все още скъп, и той не пожела да бъде за нея това, което беше за Мазарини; като се надяваше да я види пак, той поиска един оловен гребен, който му бе даден.
Господин дьо Бофор поиска оловен гребен, защото брадата му, като на всички руси хора, беше червеникава; като я решеше, той я боядисваше.
Щом влезе в стаята, Гримо видя гребена, току-що сложен от принца на масата; той се поклони ниско и го взе. Херцогът погледна учудено тая необикновена фигура.