20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Тогава господин дьо Бофор помисли, че е вече време да прибегне към едно от своите четиридесет средства и първо опита най-простото — да подкупи Ла Раме; но Ла Раме, който беше купил мястото си за хиляда и петстотин екю, държеше много на него. Ето защо, вместо да помогне на затворника, той побърза да предупреди господин дьо Шавини; веднага господин дьо Шавини постави осем души в стаята на принца, удвои пазачите и утрои постовете. От тая минута принцът започна да ходи като театралните крале: четири души отпред, четири отзад, а след тях цяла опашка.
Най-напред господин дьо Бофор се смя много на тая строгост — тя беше развлечение за него. Той повтаряше колкото се може по-често: „Това ме забавлява, това ме разнообразява“ (Господин дьо Бофор искаше да каже: това ме развлича; но както знаем, той не казваше винаги онова, което искаше да каже). После прибавяше: „Впрочем, ако поискам да се избавя от почестите, които ми отдавате, имам още тридесет и девет средства“.
Но най-после това развлечение му омръзна. От самохвалство господин дьо Бофор издържа цели шест месеца; но след шест месеца, като виждаше постоянно, че осем души сядат, когато той сяда, стават, когато той става, спират се, когато той се спира, той започна да се мръщи и да брои дните.
Това ново преследване засили омразата му към Мазарини. Принцът кълнеше от сутрин до вечер и пускаше какви ли не остроти по адрес на Мазарини. Страшно беше да се слуша; кардиналът, който знаеше всичко, което ставаше във Венсен, нахлупваше неволно кардиналската си шапка чак до шията.
Един ден господин дьо Бофор събра пазачите си и въпреки че нямаше словесен дар, което беше станало пословично, държа им следната реч, наистина приготвена предварително:
— Господа, ще търпите ли един внук на добрия крал Анри IV да бъде подлаган на премного обиди и низости (той искаше да каже унижения)? Верицата им! — както казваше дядо ми. — Знаете ли, че аз почти царувах в Париж? Цял ден охранявах краля и брат му. Тогава кралицата ме ласкаеше и ме наричаше най-честния човек в кралството. Господа граждани, пуснете ме сега на свобода: аз ще отида право в Лувър, ще извия врата на Мазарини; вие ще ми бъдете лична охрана, всички ви ще направя офицери и ще ви дам добри заплати. Верицата им! Напред, да вървим!
Но патетичното красноречие на внука на Анри IV съвсем не трогна тия каменни сърца; нито един не се помръдна; тогава господин дьо Бофор им каза, че са негодници, и ги превърна в жестоки врагове.
Понякога, когато господин дьо Шавини идваше да го види (а той идваше редовно два-три пъти седмично), херцогът се възползуваше от случая да го заплашва.
— Какво ще направите, господине — казваше той, — ако един хубав ден се появи тук армия от парижани, в брони и с мускети, За да ме освободи?
— Ваше височество — отговаряше господин дьо Шавини с нисък поклон, — на укрепленията имам двадесет топа и тридесет хиляди заряда в запас; ще стрелям по армията, колкото се може по-добре.
— Да, но когато изстреляте вашите тридесет хиляди заряда, те ще превземат кулата и аз ще бъда принуден да им позволя да ви обесят, за мое най-голямо огорчение, разбира се.
И на свой ред принцът се покланяше извънредно учтиво на господин дьо Шавини.
— А аз, ваше височество — продължаваше господин дьо Шавини, — щом някой от тия нехранимайковци стъпи в подземния проход или се изкачи на укреплението, ще бъда принуден за мое най-голямо съжаление да ви убия със собствената си ръка, защото вие сте ми поверен специално и трябва да ви предам жив или мъртъв.
И той се покланяше отново на негово величество.
— Да — продължаваше херцогът, — но тъй като, разбира се, тия храбри хора ще дойдат тук, след като, с извинение, са обесили господин Джулио Мазарини, вие не ще посмеете да посегнете на мене и ще ме оставите жив от страх да не би парижаните да ви разчекнат с четири коня, което е много по-неприятно, отколкото да ви обесят.
Тия кисело-сладки шеги продължаваха десет минути, четвърт час, двадесет минути най-много, но винаги завършваха така:
— Хей! Ла Раме! — викаше господин дьо Шавини, като се обръщаше към вратата.
Ла Раме влизаше.
— Ла Раме — продължаваше господин дьо Шавини, — препоръчвам господин дьо Бофор на вашето специално внимание: отнасяйте се към него с нужното уважение, подобаващо на името и на ранга му, но не го изпускайте от очи нито за миг.
После се оттегляше, като се покланяше на господин дьо Бофор с иронична учтивост, която вбесяваше херцога.
Така Ла Раме стана неизбежен сътрапезник на принца, негов вечен пазач, негова сянка. Но трябва да кажем, че компанията на Ла Раме, човек весел, славен сътрапезник, признат пияч, голям играч на топка, изобщо добряк, имащ в очите на господин дьо Бофор само един недостатък — неподкупност, не само не отегчаваше принца, но дори го развличаше.