Аз съм пилигрим

Макар че на бюрото на охраната нямало никого и сградата била пуста, детекторите за метал работели. Сарацина минал през рамката без никакви затруднения - бил махнал от себе си всичко метално още преди часове. След още шест крачки спрял.

Пред него имало малък коридор - единственият път напред, който в дъното бил затворен с автоматична стоманена врата. Подът между Сарацина и нея представлявал голяма метална плоскост.

През стъклената врата, докато се предполагало, че се наслаждава на полъха от разваления климатик, успял да разкрие една от многото невидими защити на сградата - подът бил скрит кантар. Преди да стъпи на металния под, служителят трябвало да отвори вратата със служебната си кодирана карта, при което компютър свързвал името от картата с базата данни и проверявал теглото на съответния индивид.

Ако не била тази система, Сарацина щял да сграбчи Тлас за яката и да влезе след него. Ако обаче вместо деветдесет на металния под биха стъпили два пъти по деветдесет килограма, сградата щяла да се запечати моментално.

Все още с латексовите ръкавици, Сарацина прокарал картата през четеца. Стъпил на кантара, без да има представа с каква допустима грешка работи системата - очаквал едва ли не от тавана да се спуснат решетки и да го уловят в капан.

Нищо не се случило - Тлас тежал горе-долу колкото него. Оставало последното препятствие - скенерът за ретина. Той сложил контейнерите с лед на рафта до вратата и взел по едно око във всяка ръка, като внимавал да не размени местата на лявото и дясното. Задържал хлъзгавите топки между палците и показалците на двете си ръце и ги притиснал към клепачите си. Без да може да вижда, с упование само в молитвите и надеждата, се обърнал към скенера на стената.

Знаел, че ръкавиците на ръцете му не са проблем - системата била направена така, че да не отчита очила с пластмасови или метални рамки, контактни лещи, грим и всичко останало. Занимавала се единствено с мрежата от кръвоносни съдове по мембраната на очните дъна, която е уникална за всяко от шестте милиарда човешки същества по земята, включително еднояйчните близнаци.

Производителят на тези системи твърди, че технологията не може да бъде излъгана, и макар да е истина, че ретината на мъртъвците се разлага много бързо, истинският въпрос бил дали очи, взети от жив човек преди по-малко от три минути, биха съдържали достатъчно кръв, за да убедят софтуера, че пред скенера е застанал самият Башар Тлас. Сарацина не е можел да знае отговора и вероятно никой друг не го е знаел - едва ли някой някога се е осмелил да експериментира.

В резултат на наблюденията си Сарацина знаел, че повечето хора се задържат пред скенера за около две секунди, така че се насилил да преброи бавно до три и се отдръпнал. Пуснал очите в контейнерите с лед и се обърнал към металната врата. И пак започнал да брои - бил виждал хора да чакат най-много до четири.

Стигнал бавно до шест и си дал сметка, че ще трябва да бяга. Стратегията за прекратяване била да мине през стъклата на витрините, в случай че вратите блокират и картата не може да ги отвори. След като излезе, щял да подкара джипа до близкото летище, което бил проучил предварително, да ликвидира Тлас и да върви трийсет километра пеша до автогарата. Оттам трябвало да вземе първия автобус до границата и да се надява да мине, преди да са я затворили.