Кралица на кошмара
- Автор: Блейк Кендар
- Серия: Anna #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1770-3
- Переводчик: Георги Иванов Иванов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кралица на кошмара». Краткое содержание книги:
Неговите приятели му повтарят, че Анна се е жертвала, за да може Кас да живее – не за да броди по улиците като мъртвец. Кас знае, че те са прави, но никое живо момиче не може да се сравнява с мъртвото момиче, в което той се е влюбил.
Сега той вижда Анна навсякъде – понякога в кошмарите си, понякога като видение наяве. Но нещо не е наред. Анна изглежда измъчена, смазана от тежестта на нещо невидимо за Кас. Най-накрая Кас разбира – Анна е в Ада!
Тя го е спасявала повече от веднъж, сега е време той да върне услугата.
Джестин се ухилва и поема дълбоко въздух.
– Май е по-добре да останем тук за през нощта и да тръгнем утре сутрин. Има стаи на горния етаж, а утре ни чака доста катерене.
Повдига вежди към Томас и Кармел.
– Вие как предпочитате да са стаите? Вие двамата и ние двамата? Или момчета в едната, момичета в другата?
– Момчета в едната – казвам бързо.
– Добре. Ей сега се връщам.
Джестин става, за да уреди спането, и ме оставя с моите приятели, които ме зяпат с отворена уста.
– Какво беше това? – пита Кармел.
– Какво беше какво?
Както обикновено, не ми се получва да се правя на тъп.
– Има ли нещо? – тя кима с глава в посока на Джестин. Но после си отговаря сама. – Не.
Обаче оглежда Джестин, преценявайки точно колко привлекателна е.
– Разбира се, че няма – казвам.
– Разбира се, че няма – повтаря Томас като ехо. Но после присвива очи. – Въпреки че Кас си пада по момичета, които могат да му сритат задника.
Смея се и го изпържвам с поглед.
– Джестин не ми е сритала задника. А и сякаш Кармел не може да срита твоя?
Смеем се и продължаваме да хапваме, а настроението е в един нюанс по-светло. Но когато Джестин се връща на масата, избягвам да я гледам, просто така, да се знае.
Лежа в тъмното с отворени очи. В стаята няма светлина освен едно меко синьо сияние, което се процежда през прозореца. Томас хърка в леглото до моето, но не е като да реже дъски. Не ме събуди той. Не ме събуди и кошмар. Няма адреналин в кръвта ми, няма нервни спазми в краката ми. Шепот. Помня, че имаше шепот, но не мога да определя дали беше това, което сънувах, или това, което ме събуди. Завъртам поглед към прозореца, поглеждам навън към езерото. Но не е това. Разбира се, че не е. Няма езерото да се вдигне да ни гони, без значение колко неща е потопило и удавило. Сигурно просто са нервите ми. Но докато си го мисля, все пак пускам крака над ръба на леглото, обувам си дънките и вадя камата изпод възглавницата. „Слушай инстинкта си“ е кредото, което винаги ми е вършило най-добра работа, а инстинктът ми казва, че има причина изведнъж да се събудя посред нощ. И съм напълно буден, сякаш не съм заспивал. Дори не трепвам от сухия хлад на пода под босите ми крака.
Когато отварям вратата на стаята ни, коридорът е тих. Това е почти невъзможно; винаги има някакъв звук отнякъде, самата сграда леко шуми или поне някой хладилник. Но сега е абсолютна тишина и това ми изглежда като прикритие за нещо.
Светлината е оскъдна. Независимо колко широко отварям очи, в тях не влиза достатъчно, за да виждат, и само си припомням бегло разположението на коридора и пътя, по който дойдохме до стаите си. Завихме два пъти наляво. Кармел и Джестин продължиха; вратата на стаята им е зад ъгъла. Камата потрепва в дланта ми; дървената дръжка се хлъзга леко по кожата ми.
Някой изпищява и аз се втурвам към звука. Кармел ме вика. После изведнъж млъква. Когато гласът ѝ рязко секва, адреналинът ми се качва на макс. След две секунди съм пред отворената врата на стаята им, присвил очи от светлината на лампата до леглото на Джестин.
Кармел е права, свила се е до стената. Джестин все още е в леглото, но е седнала с изправен гръб. Погледът ѝ е фиксиран някъде в противоположна посока, а устните ѝ се движат пъргаво от келтски напев, гласът ѝ излиза равен и уверен от гърлото. В средата на стаята стои жена с дълга бяла нощница. Сплъстена коса се спуска на русо-бели спирали над раменете и по гърба ѝ. Очевидно е мъртва, кожата ѝ е по-скоро лилава, отколкото бяла, и е покрита с дълбоки бръчки, само дето това не са бръчки от старост. Набръчкана е като да е била оставена да гние във вана.
– Кармел – казвам и протягам ръка към нея.
Тя ме чува, но не реагира; може би е в твърде голям шок, за да се движи. Гласът на Джестин става все по-силен, а призракът се издига над пода. Оголва жълтите си зъби; озверява с всяка секунда. Когато започва да се мята, пръска тиня навсякъде. Кармел изскимтява и покрива лицето си с ръка.
– Кас! Не мога да я държа още дълго – казва Джестин и в момента, в който го прави, заклинанието ѝ губи хватката си и призракът се спуска към леглото.
Не мисля; просто хвърлям ножа. Напуска ръката ми и се забива в ребрата ѝ с тупване, сякаш се забива в ствола на дърво. Събаря я на място.
– Какво става? – пита Томас, който дотичва зад мен и ме избутва, за да отиде при Кармел.
– Добър въпрос – казвам и влизам навътре в стаята, за да затворя вратата.
Джестин се надвесва над ръба на леглото си и поглежда тялото на земята. Преди да мога кажа нещо успокояващо, тя се пресяга и го побутва, обръща го по лице, дръжката на камата стърчи право нагоре от гръдния кош.