Проклятието на черната луна

Трябваше да го поставя в положение да няма друг избор, освен да хване Копието. Да го вземе. Да го докосне. Нямаше да се примиря с нещо по-малко от кожа върху стомана. Ако беше Вкопчвач или изобщо Ънсийли от някакъв вид, нямаше да може да го направи. Беше толкова просто.

И как щях да го накарам да го вземе?

Страниците си струваха усилията на Дани, дори само заради тази новина. Радвах се, че книгата за В’лане беше изчезнала и тази беше на нейно място.

Върнах се към четенето. Беше бавно, но увлекателно. Авторът на джобния дневник не беше Шийте зрящ. Беше мъж или по-скоро младо момче, което е било толкова красиво, че воините от неговото време са му се подигравали, но е било обичано от момичетата, които са го научили на буквите.

На тринайсет е имало лошия късмет да хване окото на Фае принцеса, докато минавал напряко през тъмна и заплетена гора.

Тя го очаровала и го изкушила да отиде в света на Фае, където бързо се превърнала в нещо студено и плашещо. Държала го заключено в златна клетка в двора, където бил принуден да гледа как Фае си играят с техните човешки „любимци“. Една от най-любимите им игри била да превръщат смъртните При-я в същества, които умоляват за докосването на Фае – на което и да е Фае. Всъщност за докосването на каквото и да било. Те молели с тях да правят „най-унизителни неща и правели гнусни неща едни на други“ според младия автор. Тези същества нямали воля, нито ум, нито съзнание за нещо друго, освен за сексуалните си нужди. Не познавали нито морал, нито милост и било също толкова вероятно да се обърнат едно срещу друго, колкото и бесни животни. Момчето ги намирало за ужасяващи и се бояло, че ще бъде дадено на това, което било останало от човешките му другари. Нямало как да следи времето, но гледало стотици да идват и да си отиват, когато започнал растежът на мъжествени косми и тогава принцесата отново започнала да гледа към него.

Когато Фае вече не се забавлявали с техните любимци, те ги изхвърляли от света си, за да умрат. По този начин буквата на Спогодбата не била нарушена. Те не убивали хората, които залавяли. Просто не ги спасявали. Чудех се колко ли са умрели в лудници или са били използвани точно за това, което са искали, и са били убити от собствения си вид.

Момчето слушало всичко казано и записвало всичко чуто, защото когато умиращите били изоставяни, техните притежания заминавали заедно с тях и въпреки че било изгубило надежда за себе си, се надявало да предупреди хората си. (Детето не знаело, че са изминали стотици години преди да го освободят от света на Фае.) Надявало се, че нещо от това, което е записало, може да спаси някой от тях, може би да държи ключа към унищожаването на неговите ужасяващи и безмилостни похитители.

Мраз целуна тила ми. Това, че планът му беше проработил, значеше, че момчето отдавна е мъртво. И както се беше надявало, дневникът му беше намерил пътя си обратно до света на хората и накрая до ръцете на Шийте зрящ, за да бъде предаван през вековете и да свърши на бюрото на Роуина. Защо беше в бюрото ù? Дали беше просто леко четиво за обедно време, или тя търсеше нещо?