Къде отиде тя

Първите няколко дни посветих на това да кръстосвам улиците на големия град. Портиерът на хотела — всъщност още момче, с удивително свежо детско лице, спретнато и приветливо — всеки ден ме посрещаше с идеално изгладена безупречно бяла риза и добре изчеткани панталони с остри ръбове. Та именно той ми предложи да посетя тези или онези забележителности, като се стараеше да ми подбира най-удобните маршрути, посочвайки ги с пръст върху картата в моя пътеводител. Не забравяше да ми напомня да се пазя от циганите, от крадците и от просяците. Той ме съветваше с толкова категоричен тон, че за беля отначало аз напълно му се доверявах, но скоро установих, че момчето бе способно най-лекомислено да обърка една забележителност с друга, подобна на нея. Цитираше грешни дати за построяването на този или онзи храм или дворец. Говореше английски, прекалено често използвайки американски идиоми, макар че надали бе излизал някъде по-надалеч от предградията на Рим. Пред мен обаче — вероятно защото бях от онези, завърналите се от Новия свят, дето тук ги наричаха американо — той се поотпускаше и ми споделяше как мечтае и той един ден да потегли през океана също като шофьора на таксито, за да попадне в страната на неограничените възможности. По-късно случайно го видях изправен спокойно отвън, край главния вход на хотела, с бялата си риза и лъснатите си обувки, да си пуши цигарата с доволен вид. Отдалеч си личеше, че този младеж си беше у дома, чувстваше се на мястото си и тук му беше така добре, както не би могло никъде другаде по света, сякаш всяко паве по улицата, всеки сантиметър от поолющените хоросанови мазилки и напуканите мраморни фасади на сградите му осигуряваха средата, от която той се нуждаеше, за да се чувства добре.

От леля Тереза знаех, че един от моите чичовци държи малък ресторант в града, някъде не много далеч от центъра, на виа Катания. Дните обаче лениво се нижеха, а аз все не можех да се наканя да прескоча до там. Причината бе в притеснението, което изпитвах заради смъртта на баща си — неминуемо щеше да се стигне до някакъв неудобен за мен разговор, с вплитащи се в него изрази на престорено съчувствие и недоизказани съмнения, докато седя заедно с роднините си в задната стаичка на ресторанта, а те всъщност щяха да изгарят от нетърпение отново да се заловят за ежедневната си работа. Същото, нямаше съмнение в това, щеше да се повтори и във Вале дел Соле. Сега аз наистина бях близо до там, до родния край на предшествениците си, така че може би именно заради това ме напусна припряността и въобще не бързах да отпътувам за селото. Изтекли бяха около три седмици от последния ми разговор с Рита. Навярно тя вече е пристигнала там, не ме е заварила и си е тръгнала огорчена. Или пък се събуждаше посред нощ, обляна в студена пот, ужасена от това, което се бе случило между нас. А може би просто съзираше цялата безсмисленост на това отново да се срещнем. С всеки изминал ден и с всяка моя следваща обиколка из града усещах как желанието ми за среща с нея отслабва. Можех да си остана тук, в столицата, да изчезна безследно в този многомилионен град и тогава нищо нямаше да се промени, никой нямаше да се втурне да ме издирва, нито пък щеше да има нужда да се търсят отговорите на въпросите, които бях донесъл със себе си.