Къде отиде тя

Излязох от колата. От мястото, където застанах, селото се виждаше като на длан, проточило се покрай хълма — смесица от сиви и кафяви къщи подобно на стотици други села, покрай които вече бях преминал. С нищо не се отличаваше. Нищо тук обаче не беше както преди: и пътят се извиваше така, както никога не го бях виждал в миналото; и къщите не бяха толкова нагъсто струпани; и църквата над площада не ми беше изглеждала тъй невзрачна. Пък дори и самото усещане за това място… някак си не беше възможно именно тук да съм преживял нещо запомнящо се, нещо значимо. Нима цялата история на моето минало, запечатана в паметта ми, можеше да се помещава в едно толкова окаяно селце, с тези простички къщурки, сгушени в подножието на хълма?

Оставих колата там, където вече я бях паркирал, за да измина пеша краткото разстояние до края на селото. По улиците не срещнах жива душа, с никого не се разминах по пътя си. Къщите имаха вид на полуразрушени, само тук-там бяха позакърпени, макар че понякога се виждаха и нови, с прясна мазилка и даже боядисани, ала много други бяха със заковани прозорци или с килнати покриви и стени. Повечето от онези, които изглеждаха обитавани, имаха цветя в предните дворчета — най-вече здравец, мушкато, хибискус, а край оградите олеандри или рози, греещи в червено и розово. Тези цветя създаваха по улицата атмосфера на някакво очакване, като че всеки момент щяха да започнат снимките на филм, щяха да докарат камерите и мъже, облечени като селяни, щяха да подкарат магарета и кози надолу по улицата.

Край стената на една от къщите имаше каменна пейка. Намираше се на самия край на селото и представляваше просто една тясна сива плоча с издълбано кръгче в средата. От едната й страна се забелязваше дребен белег, по-скоро цепнатина, издълбана може би от ръката на някое момче, скучаело тук с пирон или тел в ръка. Можех дори да го видя, да видя ръката му, можех да усетя как го облива жаркото юлско слънце. За миг пренесох този образ в паметта си, защото ръката на това момче беше моята собствена, а вместо пирон или тел в тази ръка стърчеше монетата от пет лири, подарена ми от някой съсед или от някоя от моите лели. Това беше къщата на дядо ми, онази, която той ми бе завещал, където бях живял, където всичко се бе случило. Ето я вратата с износения праг, ето ги и стъпалата, водещи надолу към обора, ето я пейката, макар че сега не беше такава, каквато я помнех, не вдъхваше вече толкова страхопочитание, а се оказа най-обикновена, реална, нищо неговореща каменна плоча. Мястото обаче не се оказа чак толкова окаяно, както се бях опасявал: покривът още си беше на мястото, стените не бяха помръднали, предната врата още се крепеше на пантите си. Имаше катинар на вратата, сякаш някой се бе опитал да запечати имота срещу всякакви промени и бе решил да не допуска времето да прекрачи този праг.