Къде отиде тя

Веднъж, докато се разхождах край тукашния университет, попаднах в едно обширно гробище, имащо вид на приказно царство, с надгробните мавзолеи с арки и колони, които приличаха на миниатюрни дворци, спретнато подредени край широките алеи, застлани с белеещ се чакъл. Колкото навлизах по-навътре в него, толкова повече изникваха пред мен по-скромни надгробни паметници, очевидно на по-бедни покойници — прости каменни плочи или стели, от които само някои имаха статуи отстрани, а повечето — единствено овални емайлови портрети на погребаните. Сред тази гора от надгробни камъни видях дори няколко гроба с фамилията Иноченте — може би на някакви мои далечни роднини, макар че можеше да се окажат и на съвършено непознати хора. На един от тях дори съзрях издълбано в камъка името Кристина — името на майка ми, макар че вече не можех да си спомня дали тя бе взела фамилията на баща ми или бе запазила моминското си име, какъвто бе обичаят на нашите жени. Само че на тази Кристина не е било съдено да доживее до възраст за женене, понеже бе живяла всичко на всичко само два дни — на надгробната й плоча бе написано „11 април — 13 април 1919“. А най-отдолу на плочата бе добавено само „ДАЙ НИ СИЛА, ГОСПОДИ“.

Имаше още един участък в гробището, доста по-отдалечен, който ми се стори много по-изоставен от останалите. Там всичко тънеше в бурени, а надгробните плочи бяха по-стари и по-скромни. Надписите по тях се оказаха дотолкова изронени, че отначало не разбрах, че не бяха на италиански, а на някакъв друг език. Някои от плочите бяха съвсем малки, но със закрепени отгоре каменни свещници. Спомних си, че евреите ги наричаха менора. На една от тези надгробни плочи, почти изравнена със земята, се четяха само три думи на италиански: „ЗАГИНАЛ В АУШВИЦ“. Камъкът така бе слегнал в пръстта, че ставаше ясно, че няма нищо под него, че служи само като белег за гроб. Нямаше как да се разбере колко от другите надгробни камъни наоколо, килнати или полегнали — с техните почти неразбираеми надписи — крият подобни истории. Спомних си как в нашето село разказаха за едно съседно село, където паднали толкова много бомби, че всички къщи били опожарени и дори гробището не било пощадено, та от гробовете останали само грозно зеещи ями. Те са били може би същите войници, които са били разквартирувани в къщата на дядо ми, с които моята майка си е разменяла шеги, които стреляли по някакъв паяк в стаята си, пропълзял по стената над леглото. Трудно е да се повярва как те са били част от същата онази война, от която са останали тези празни гробове.