Къде отиде тя
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Къде отиде тя». Краткое содержание книги:
Оставаше по-малко от седмица преди заминаването ми, когато се обадих на леля Тереза.
— Ще пътувам — рекох й аз. — За Италия. Мисля, че е редно да знаеш.
Никога не споделих с леля си какво ме бе тласнало към това решение. Нито се вълнувах как ще реагира тя, защото знаех, че нищо не може да я заинтересува, освен нейните собствени увлечения. Понякога се държеше самодоволно, друг път сърдито, дори можеше да ми говори с циничен тон, какъвто в миналото не си спомнях. Но явно сега й въздействаше атавизмът, който бе усвоила от религиозната секта, към която се бе присъединила, така че с нея бяхме безкрайно отчуждени. В редки случаи бе способна да реагира много по-адекватно и тогава изцяло ме разбираше. Но тази промяна настъпваше само когато я спохождаше миг на просветление.
— Там няма да ти бъде лесно — предупреди ме тя. — Местните хора никога нищо не забравят.
— Зная това.
— По-добре се отбий при леля си Катерина, която живее извън селото. Тя винаги е уважавала майка ти.
Оставаха ми още няколко дни в очакване. Всичко в апартамента се ограничаваше само до пътната ми чанта и сака, пълен с дрехи, разбира се, и матрака, кухненската маса и един-единствен стол. Напоследък прекарвах дните си в четене на романи и пиене на кафе в околните кафенета. Живеех като отшелник, но в същото време се наслаждавах на живота сякаш в някакъв чужд на мене град, сякаш очаквах социален трус — революция или държавен преврат — да ме застави да се върна у дома.
Единственото, което в последния момент ме накара да се пораздвижа, бе необходимостта да се погрижа за колата си. Свързах се с един търговец на стари автомобили, чийто офис се намираше точно на отсрещния тротоар. На него му бе направило впечатление какъв голям и старомоден автомобил притежавам. Колата беше само на осем години, но вече имаше вид на антика, на автомобил, който можеш да шофираш единствено защото се стремиш към показност.
— Твърде трудно е да се возиш с такава кола в днешно време — обади се търговецът.
— Тя принадлежеше на баща ми. Самият той мъчно се оправяше с нея.
Той ми предложи за нея осемстотин долара. Не след дълго документите по прехвърлянето на колата бяха уредени и някой вече й бе намерил място насред паркинга. На предното стъкло се мъдреше надпис „Продава се“, с което бяха окончателно заличени всички следи от краткотрайното притежание на автомобила на баща ми.
След два дни, когато притежавах по-малко вещи, отколкото при пристигането си в Канада преди двадесет години, аз взех едно такси до летището и поех по пътя назад към миналото си.
Двадесета глава
Събудих се след неспокойния сън в самолета чак когато на хоризонта се показа италианския бряг — извита златиста ивица на фона на синьото Средиземно море, обляно от ослепителното южно слънце. Дребни белокъдри вълнички се разбиваха о брега; малки корабчета напускаха околните пристанища и оставяха след себе си също тъй тесни белеещи се бразди. Зад крайбрежието страната се разпростираше сред хълмове и зеленина, като на моменти имах илюзията, че това е нещо, което можех изцяло да притежавам, като го обгръщам само с един поглед, стига да пожелаех да се вгледам надолу.
Преди кацането си самолетът се завъртя, за да следва извивките на бреговата линия. Брегът в ранната утрин бе изпъстрен с разноцветни участъци в червено, жълто и синьо от стотиците плажни чадъри, подредени в идеално опънати редове като оловни войничета, очакващи някаква въображаема военна атака откъм морето. Или тези чадъри бяха разпръснати, за да приветстват пристигането ни в страната, в която царуваше един безкраен празник, за да ни бъде припомнено на нас, натъпканите в търбуха на тази стоманена птица и напуснали Италия преди толкова много години колко глупави сме били, докато далече долу пред нас свиреха оркестри и знамената бурно се развяваха от вятъра.
Зад гишето на паспортния контрол един млад мъж с униформа в цвят каки се взря в документите ми с неприкрито подозрение. За миг погледът му се втренчи в името ми, после в мястото на раждане, отмести се към лицето ми, накрая служителят ме поздрави с: „Добре дошъл в Италия“, — с онзи равнодушен тон, с който навярно ежедневно поздравяваше десетки или може би стотици хора. Взе визовия печат от малката кутийка с полуизтрит надпис „Рим — летище Фиумичино“ и го притисна в ъгъла на страницата от паспорта ми, след което вписа датата. Бях се наслушал на какви ли не истории за млади мъже, които веднага след пристигането си в Италия били привиквани за военна служба, но този чиновник явно не проявяваше към мен подобен интерес, така че вече бях свободен да си вървя, преди погледът му да се насочи към следващия от опашката.