Къде отиде тя
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Къде отиде тя». Краткое содержание книги:
— Не съм сигурна какво всъщност се надявате да откриете там — подметна тя.
— Не зная. Все пак нали съм роден там. Нормално е човек да пожелае да се върне към корените си. Но може би при теб тези неща стоят по-различно.
— Искаш да кажеш, защото съм осиновена? И защото ти предполагаш, че моите родители са ме захвърлили в някоя кофа за смет, така че аз не искам дори да чуя за тях.
— Не съм казал такова нещо. Само имах предвид, че…
— Не се опитвай да се оправдаваш.
Тя действително се чувстваше изоставена, затова от нея струеше толкова силна и гневна енергия. Не искаше да си признае, че е дълбоко наранена. Опасно бе да се опитвам точно сега да се сближавам с нея, след като не бях сигурен дали няма да покаже ноктите си и да ме одере в раздразнението си. Не бях наясно дали ще успея да я утеша, или още повече ще я разпаля.
— Никога не си ми говорила за твоите родители — рекох й аз. — Имам предвид истинските ти родители.
— Ами ти никога не си ме питал за тях.
— Ето, сега те питам.
Тя се засмя, но сковано, принудено.
— Стигнахме и до най-съкровените изповеди.
— Е, може и да не стигаме чак дотам — опитах се да смекча тона.
— Не. Чудесно. Не е толкова сложно и поверително, както може би си въобразяваш. Нито има някакви мрачни тайни. Те просто нито веднъж не ме потърсиха и това е всичко.
— Значи все пак си ги познавала.
— Живях с тях до петгодишна. Доколкото си спомням, баща ми вечно беше пиян и на няколко пъти ме смаза от бой. С това историята приключва.
— И тогава са те дали за осиновяване.
— Да. Е, ти сам много добре знаеш как става в подобни случаи. При мен всичко стана без излишен шум. Съмнявам се дори дали моите хора са знаели какво вършат. Те просто ме изоставиха и аз повече никога нищо не чух за тях.
— А ти никога ли не си се опитвала да ги намериш?
— Защо да си създавам още излишни тревоги? Те навярно изпитват някакви угризения. Но от друга страна, съм сигурна, че няма да останат много зарадвани, ако узнаят, че дъщеря им е станала лесбийка. И те просто ще се окажат за мен още двама души, които аз цял живот ще трябва да лъжа и от които ще трябва да се крия.
— Може би въобще няма да ти обърнат внимание.
— Че тогава какво семейство ще бъдем?
Достигнала до кулминацията на раздразнението си, бе повишила тон. Погледът й бе мрачен и прикован в една точка, сякаш не беше тя, а някой съвсем друг, може би не толкова упорит и твърдоглав. Очаквах, че след секунди ще заплаче сърцераздирателно.
— Е, аз вече трябва да тръгвам.
— Разбира се. Изпрати ми пощенска картичка.
Изпрати ме до вратата. Погледът ми машинално се насочи към килимчето отстрани, където видях зимните ботуши на Рита, оставени там при заминаването й.
— Още ли се виждаш със Сузана? — внезапно се заинтересувах аз.
— Да. Ама не много често. Само от време на време.
— О…
Тя се засмя.
— Мисля си, че ти още вярваш, че дори и лесбийките могат да живеят на семейни начала.
— В общи линии, да.
За кратко останахме сковани там, на прага, но и двамата се чувствахме безкрайно неловко. В следващия миг се пристъпихме един към друг за нещо като прощална прегръдка.
— Да се надяваме все пак, че все ще намериш това, което търсиш — пожела ми тя.
Не бях съобщил на семейството си за заминаването. Когато бях дете, едно завръщане в родния край винаги бе предмет на ритуални приготовления, едва ли не като при погребение: завърналите се трябваше да бъдат настанявани във всекидневната или кухнята вечерта преди заминаването си и през цялата тази дълга-предълга вечер да посрещат и изпращат различни просители, мъкнещи своите пликове или пакетчета с подаръци за близките им там, със заръка непременно да бъдат връчени лично на получателите. Винаги ме бе поразявало колко безрадостен е този ритуал, сякаш завръщането в родния край беше въпрос на огромен риск или на заплаха, или пък на неизказана присъда срещу онези, които оставаха тук. Веднъж ми се наложи да придружавам баща си, който отиде да се види със своя братовчед Алфредо. Татко взе със себе си един малък пакет, увит в кафява бакалска хартия и превързан с канап. Трябваше да бъде предаден на майка му, обаче в онази паметна за мен вечер той така и не дръзна да погледне чичо Алфредо в очите, докато му връчваше своето пакетче. Може би е ставало дума за някакъв дребен подарък, нищо повече навярно, шал или памучен плат като онзи, който ми бе подарила при друг случай леля Тереза; но баща ми го държеше само с три пръста, сякаш го бе срам, като че ли признаваше провала си, неспособността си да се завърне по родните места.