Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Влязохме и видяхме, че жената, от която се интересувахме, разговаря с доста по-възрастна от нея жена с посивяла коса — очевидно главното действащо лице в това място. Бяха седнали една срещу друга до малкото бюро до входа и освен тях в ателието нямаше никой друг. Никоя от двете не ни обърна особено внимание и ние се съсредоточихме, като се преструвахме, че сме погълнати от платната по стените.
Всъщност, колкото и да бях заета с мисълта за „възможното аз“ за Рут, започнах наистина да се наслаждавам на картините и на спокойствието, което цареше в салона. Струваше ми се, че се бяхме отдалечили на стотици километри от главната улица. Стените и таванът имаха жълтеникав оттенък, тук-там бяха окачени риболовни мрежи и проядени от времето парчета от лодки. В картините, които бяха нарисувани с маслени бои в наситени сини и зелени тонове, също преобладаваше морската тематика. Може би всички ние се чувствахме уморени — нали бяхме тръгнали от Фермата още по тъмно? — защото забелязах, че и другите бяха изпаднали в същото дремливо състояние като мен. Бяхме се разпръснали из цялото помещение, разглеждахме картина след картина и само от време на време тихичко си подвиквахме един на друг:
— Ела тук! Виж това!
В същото време жената с посивялата коса и „възможното аз“ не спираха да си говорят, не много високо, но всичко се чуваше, тъй като в помещението гласовете сякаш ехтяха и изпълваха цялото пространство. Двете обсъждаха някакъв мъж, техен познат, който не можел да намери общ език с децата си. Ние ги слушахме, понякога поглеждахме към тях и малко по малко нещо започна да се променя. Не само за мен, а и за другите — усещах го. Ако всичко бе свършило в мига, в който я бяхме зърнали през остъклената стена на офиса, или дори ако я бяхме загубили от погледа си, когато я следвахме из целия град, щяхме да имаме пълно право да се върнем във Фермата развълнувани и победоносни. Ала сега, в ателието, жената се намираше твърде близо до нас, много по-близо, отколкото бихме желали. И колкото повече стояхме и слушахме, толкова по-малко тя ни напомняше на Рут. Това усещане растеше в нас, можехме почти да го докоснем и аз бях сигурна, че Рут, която се преструваше, че е погълната от една картина в другия край на залата, изпитваше същото. Вероятно това бе причината, поради която тъй дълго останахме в ателието: искахме да отложим мига, в който щяхме да споделим това си усещане един с друг.
После внезапно жената стана и си тръгна, а ние стояхме ли, стояхме, като се стараехме да не се поглеждаме в очите. Дори не ни хрумваше да продължим да я следваме, секундите отминаваха една след друга и ние сякаш мълчаливо се съгласихме един с друг, че нещата вече са съвършено различни.
Най-после сивокосата дама стана от мястото си и каза на Томи, който стоеше най-близо до нея:
— Това е особено красива работа. Любимата ми.
Томи се обърна към нея и се засмя. Аз побързах да му се притека на помощ, а в това време дамата попита:
— Студенти ли сте? Изкуство ли изучавате?
— Не точно студенти — отвърнах аз преди още Томи да е успял да си отвори устата. — Просто се интересуваме.
Сивокосата дама лъчезарно се усмихна и започна да разказва за художника, чието платно гледахме: по какъв начин е свързана с него, какъв творчески път е изминал.
Думите й поне ни извадиха от вцепенението и ние я наобиколихме и се заслушахме в тях, както се скупчвахме в Хейлшам, за да чуем съветите на настойника. Забелязала интереса ни, сивокосата дама се въодушеви, а ние закимахме с глава и изказвахме възхищението си, докато тя ни информираше къде е рисувал картините си, в кои часове на деня е предпочитал да работи и как понякога дори е минавал без предварителни скици. После, когато разказът й наближи своя естествен край, ние въздъхнахме, благодарихме й и излязохме.
Тъй като улицата бе твърде тясна, известно време не можехме да обсъдим подробно случилото се и аз мисля, че този факт ни радваше. Вървяхме един след друг, а Родни, който бе начело на редицата, театрално размахваше ръце, сякаш първоначалният възторг още не го бе напуснал. Ала не беше много убедителен и когато излязохме на по-широка улица, ние забавихме крачка и спряхме.