Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
После неколцина стражи вдигнаха веригите и аз бях отведен обратно в предната част на двореца. Не можех да се възхитя на великолепието, което цареше навсякъде около мен. Бях затворник. Вероятно скоро щях да бъда мъртъв или прикован на колелото за мъчения. Нищо не можех да направя точно в този момент. Един хвърлен през прозореца поглед ми изясни, че е ранна вечер и нямаше място за носталгия, докато преминавах през помещения, където бяхме играли заедно като деца.
Преминахме по един дълъг коридор, след което ме въведоха в голямата банкетна зала.
Из цялото помещение бяха наслагани маси и около тях седяха много хора, голяма част от които познавах. Всички най-хубави рокли и костюми на Амбър грееха край мен върху телата на придворните, под запалените факли свиреха музиканти, а върху масите вече бе сервирано яденето, макар че все още никой не се хранеше.
Забелязах хора, които разпознах, като Флора, например, както и някои непознати лица. Тук беше менестрелът, сър Рейн — да, когото лично бях удостоил с рицарско звание и не бях виждал от векове. Той извърна очи, когато погледът ми падна върху него.
Отведоха ме в долния край на огромната централна маса и ме сложиха да седна там.
Стражите се отдръпнаха и останаха прави зад мен. Те заключиха краищата на веригите ми към халки, явно наскоро приковани към пода. Мястото в горния край на моята маса все още не беше заето.
Не познавах жената, която седеше от дясната ми страна, но мъжът отляво беше Джулиан. Не му обърнах внимание и се вторачих в дамата, едно русо миньонче.
— Добър вечер — казах аз. — Изглежда забравиха да ни представят. Аз съм Коруин.
Тя погледна към мъжа от дясната й страна за подкрепа, пълен, червенокос юначага с много лунички. Той се извърна и изведнъж потъна в оживен разговор със съседката си отдясно.
— Няма нищо лошо в това да поговорите с мен, честно — продължих аз. — Не е заразно.
Жената успя слабо да се усмихне и рече:
— Казвам се Кармел. Как сте, принц Коруин?
— Много хубаво име — отвърнах, — а аз съм добре. Какво прави приятно момиче като вас на подобно място?
Тя припряно се пресегна за чашата си и отпи малко вода.
— Коруин — обади се Джулиан, по-високо, отколкото бе нужно. — Смятам, че дамата намира поведението ти за обидно и нахално.
— Колко думи си разменил с нея тази вечер?
Той не почервеня. Побледня.
— Да не си си отворил устата повече.
Тогава аз се протегнах, като нарочно издрънчах с веригите си. Освен ефекта, който произведе шума, успях да разбера и докъде мога да стигна. Съвсем доникъде, разбира се. Ерик беше предпазлив.
— Ела по-близо да ми прошепнеш възраженията си, братко — поканих Джулиан.
Но той не прие.
Бях заел мястото си последен, затова знаех, че моментът е съвсем наближил. Така и се оказа.
От шест тромпета се понесоха пет изсвирвания и Ерик влезе в залата.
Всички станаха прави.
С изключение на мен.
На стражите им се наложи да ме издърпат нагоре с веригите и да ме задържат така.
Ерик се усмихна и се спусна по стълбите от дясната ми страна. Неговите цветове едва се виждаха под хермелиновата мантия, която бе облякъл.
Той отиде до предния край на масата и остана прав пред стола си. Един прислужник се приближи и спря зад него, а виночерпците започнаха да обикалят и да наливат.
Когато всички чаши бяха напълнени, Ерик вдигна своята.
— Да пием за здравето на тези, които винаги ще живеят в Амбър, вечният град — и всички вдигнаха чаши.
С изключение на мен.
— Вземи си чашата! — изсъска Джулиан.
— Подай ми я — отвърнах аз.
Той не помръдна, само ме изгледа яростно. В този момент бързо се наведох напред и вдигнах чашата си.
Между нас имаше почти двеста човека, но гласът ми се разнесе из цялата зала. А очите на Ерик не се откъсваха от мен, докато казвах:
— За Ерик, който стои в най-долния край на масата!
Никой не ме докосна, преди Джулиан да излее чашата си на пода. Всички останали направиха същото, но аз успях да изпия по-голямата част от съдържанието на своята, която после ми избиха от ръцете.
Тогава Ерик седна и придворните го последваха, а на мен ми бе позволено да се стоваря в стола си.