Мястото на екзекуцията
- Автор: Макдермид Вэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Мястото на екзекуцията». Краткое содержание книги:
— Знам, Томи, но в този случай има нещо особено. Работих върху едно неизяснено убийство, докато бях редови следовател в Дерби, но случаят не ми влезе под кожата. Може би защото жертвата беше на петдесетина години. Имах чувството, че все пак е изживял част от живота си. А сега с всеки изминал час се убеждавам, че няма да открием Алисън жива, и това ме изпълва с ярост, защото нейният живот едва е започвал. Дори да й е било писано цял живот да не си подаде носа от Скардейл, да народи бебета и да плете пуловери, този живот все пак й е бил отнет и искам законът да накаже със същото този, който й го е отнел. Съжалявам единствено, че такива животни вече не ги бесят.
— Значи все пак смятате, че трябва да ги бесят, а? — попита Клъф, приведен напред на стола си.
— Да, така смятам, когато става дума за хладнокръвно, предумишлено убийство. Случаят с убийства в пристъп на гняв е по-различен. На такива хора бих им дал до живот, за да има време да обмислят какво са сторили и да се разкаят. Но такива чудовища, които дебнат деца, или изроди, които са готови да убият невинен човек, защото е станал неволен свидетел на обир, да, такива бих бесил. А ти?
Клъф се позабави с отговора си.
— И аз така мислех едно време. Но преди няколко години прочетох една книга за случая „Тимъти Евънс“, казваше се „Площад Рилингтън, номер 10“. Когато го осъдили, всички били убедени, че така му се пада — убил жена си и детенцето. Направил дори самопризнания пред момчетата от столичната полиция. А после изведнъж се разбрало, че хазаинът на семейство Евънс убил четири други жени, и най-вероятно е убил и Берил Евънс. Само че било много късно. Не можели да отидат при Тимъти Евънс и да му кажат: „Съжаляваме, драги, оплескахме работата.“
Джордж се усмихна леко.
— Може и така да е. Но не виждам защо да нося отговорност за грешките и небрежностите на други хора. Не мога да си представя, че някога бих принудил невинен човек да прави фалшиви самопризнания и съм готов да отговарям за резултатите на следствие, ръководено лично от мен. Ако Алисън Картър е била убита, в което явно сме убедени и двамата, тогава с радост ще гледам как убиецът ще увисне на бесилката.
— Може и да ви се сбъдне мечтата, ако копелето е използвало огнестрелно оръжие — в такива случаи все още се присъжда смърт чрез обесване.
Джордж така и не успя да отговори. Вратата на фургона се отвори с трясък и Питър Грънди застана в рамката. Лицето му беше безкръвно, бяло като скалите около Скардейл.
— Намерили са труп — каза той.
12.
Събота, 14 декември 1963 г., 8 часът и 47 минути
Тялото на Питър Краудър лежеше сгърчено край една от каменните стени, разделящи нивите, на три мили северно от Скардейл. Трупът беше свит в зародишна поза, с колене, почти притиснати в брадичката и ръце, свити около пищялите. През нощта всичко се беше заледило и скрежа, обвила тялото, му придаваше някак безобиден вид. Но не можеше да има съмнение, че е мъртъв. Смъртта беше тук — присъстваше в посинялата кожа, изцъклените очи, замръзналата слюнка, стекла се по брадичката. Джордж Бенет гледаше към тази празна черупка, обитавана доскоро от човешко същество, и съзнанието за случилото се го смразяваше по-силно от външния студ. Той вдигна очи към учудващо синьото небе, удивен, че зимното слънце грее така, сякаш имаше на какво да се радва. Самият той определено нямаше повод за радост. Чувстваше се зле — и физически, и душевно. В устата си усещаше горчивия вкус на отговорността. Не си беше свършил добре работата, и затова сега един човек бе срещнал смъртта си.
Джордж наведе глава и се обърна. Зад него остана Томи Клъф, който беше приклекнал край тялото и подробно го оглеждаше. Джордж отиде до портата на оградата, където стояха двама униформени полицаи, за да охраняват мястото до пристигането на съдебния лекар.
— Кой откри тялото? — попита той.
— Собственикът на нивата, Денис Диърдън. Всъщност дори не той, а овчарското му куче. Господин Диърдън тръгнал на зазоряване да оглежда добитъка, както прави всеки ден. Кучето първо забелязало трупа — каза по-възрастният полицай.
— Къде е сега господин Диърдън? — попита Джордж.
— Това там, нагоре по пътя, е къщата му. — Полицаят посочи издигащата се наблизо едноетажна постройка.
— Ще бъда там, ако някой ме търси. — Джордж тръгна към къщата. Вървеше бавно — сякаш и краката му бяха натежали като сърцето. Той спря на прага на къщичката, за да се поуспокои. Вратата се отвори, преди да успее да почука. Джордж видя пред себе си лице, сбръчкано като миналогодишна ябълка. Малките очички стояха като стафиди от двете страни на безформен нос, подобен на топка сметана.