![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
— Разбира се. Операцията на Ефрем ме интересува само доколкото е свързана с убийството му като евентуална причина.
Виня кимва и се усмихва широко.
— На това му казвам аз удовлетворителен брифинг! Толкова много интрига, история, култура… Смятай, че в най-скоро време ще ти пратя свои хора. Защото подозирам, че проучванията на Пангуи наистина са дали някакъв резултат, и вярвам, че ти скоро ще го намериш.
Превод: Знам, че резултатът е налице, и ще пратя свой човек да го вземе, преди ти да си направила нещо с материалите.
— Благодаря ти, лельо — казва Шара. — Ще се радвам на всяко съдействие, което можеш да ми окажеш.
— О, разчитай на мен, скъпа — казва Виня. — Силата на една разузнавателна агенция се определя от силата на оперативните ѝ агенти. Задължително е да подкрепяме всячески своите хора отвъд океана — в крайна сметка основната работа се върши на терен. — Усмихва се отново и добавя: — Пази се, миличка, и ме дръж в течение. — После бръсва стъклото с пръсти.
Докато лицето на леля ѝ се стопява, Шара се пита от коя ли своя реч е заела последните изречения Виня Комейд.
Хората често ми казват каква велика жена съм, щом съм помогнала на каджа да убие боговете. Казват ми го с насълзени очи. Посягат да докоснат дрехите ми. Отнасят се към мен така, сякаш самата аз съм бог.
Но аз им казвам: „Не съм вдигнала и веднъж меча си срещу боговете. Не съм ги посякла. Не съм пуснала и една стрела срещу тях. Той го направи, единствен той. Само той знаеше как работи неговото оръжие. И когато умря, отнесе тайните си в гроба.“
Така и трябва. Такова нещо не бива да се знае от всички, никога.
В действителност ние почти не водихме битки на Континента. Боговете бяха или мъртви, или умираха. Земята беше или мъртва, или умираща. Видяхме ужасни неща, които нито мога да опиша, нито искам да опиша. Повечето битки водихме в душите си.
Единствените хора, с които се сражавахме на Континента, беше едно племе от континентали, наречено Благословените. Както разбрах по-късно, Благословените били потомци на лични връзки между човечеството и Божественото, изчадия на перверзни съешавания било с боговете, било с техни креатури. Тези същества събраха около себе си част от населението на Континента, население в голямата си част болно и гладуващо, и ни оказаха отпор.
Битката беше люта, а Благословените намразих от цялото си сърце. Беше почти невъзможно да ги убиеш. Не че кожата им беше като желязо, нито силата им беше великанска, не, просто имаха невъзможно добър късмет. Животът им беше омагьосан, защото бяха деца на боговете, макар че колкото повече разреждаха кръвта си с тази на други смъртни, толкова отслабваше закрилящата ги магия.
Ала оказа се все пак, че не са достатъчно омагьосани. Посякохме ги наред с обикновените хора. Изклахме малобройните им войски, проляхме кръвта им по улиците. Натрупахме телата им по площадите и ги запалихме. И те горяха съвсем като другите мъже и жени. И като другите деца.
Гражданите излизаха да видят кладите. Гледаха, а аз виждах как надеждата им умира, как сърцата им съхнат, отвътре.
И се почудих дали ние, войниците на Сейпур, още сме мъже и жени, отвън.
Такъв е пътят към победата.