Град на стълби [City of Stairs - bg]

Шара кима съпричастно, но истината е, че прави скоростна преоценка на подхода си. Само няколко пъти досега си е имала работа с източници като този — хора толкова гневни, толкова износени и изнервени, че информацията се излива от тях като опасен порой. Разпитът на тази жена щеше да е като да яздиш побеснял кон.

Шара смекчава тона си още повече.

— Как се казваш?

Ирина изтрива очи.

— Не знаете ли?

Шара ѝ отправя тъжен поглед, който може да значи какво ли не.

— Казвам се Ирина Торскени — тихо отговаря жената. — Чистачка съм в университета. Вече двайсет и четири години търкам стените и подовете му. Бях тук, когато го построиха… когато го построиха повторно тоест. А сега имам чувството, че като умра, стените му ще ме забравят.

— И сте работили с доктор Пангуи?

— Да съм работила? Ха. Казвате го, сякаш към била негова колежка, негова равна… сякаш се е допитвал до мен, сякаш е казвал: „Хей, Ирина, би ли погледнала това…“ Аз бях неговата чистачка. Прибирах мръсните му чаши за чай. Метях пода, лъсках дръжките на врати и шкафове, бършех праха от книгите му… А книги той имаше много. — Праведната ѝ горчивина се отлива. — Ще ме убиете ли?

— Защо да правим такова нещо?

— Заради смъртта му. Задето допуснах сънародникът ви да умре.

— Допуснала си? Не ми се вярва ти да си го убила.

— Не. Не съм го направила аз. Но… пак може да се окаже, че съм виновна, че съм помогнала да се случи.

— Как, Ирина? Кажи ми, моля те.

Жената си поема дълбоко въздух, кашля.

— Беше пристигнал в университета само от няколко дни, когато онези се свързаха с мен. Дойдоха в апартамента ми. Бях ходила на… събрания. Сбирки на хора, които искат да се отърват от лук… от сейпурите.

Шара кимва. Разбира и Ирина вижда, че тя я разбира.

— Мразите ли ме, задето съм ходила на онези сбирки? — пита Ирина.

— Преди време сигурно бих те намразила — казва Шара в пристъп на изненадваща откровеност.

— Но сега не ме мразите?

— Нямам нито времето, нито енергията да мразя — казва Шара. — Искам единствено да разбера. Хората са такива, каквито са. — Усмихва се вяло и свива рамене, все едно казва: „Какво да се прави?“.

Ирина кимва.

— Мисля, че това е мъдър начин да се гледа на света. Аз не бях толкова мъдра. Ходих на онези срещи. Бях гневна. Всички бяхме гневни. Там са ме забелязали.

— Кои?

— Така и не ми казаха имената си. Попитах, но отвърнаха, че не било безопасно. Казаха, че ни грозяла опасност, че винаги ни грози опасност. Но не казаха откъде.

— Колко бяха?

— Трима.

— Как изглеждаха?

Ирина ги описва, а Шара си води бележки. Описанието на първите двама — ниски, тъмнооки, тъмнокоси и с дълги бради — може да се отнася до повечето мъже в Баликов. Но последният е различен.

— Той беше висок — казва Ирина. — И светъл. И много слаб, кльощав направо. Все едно се храни само с бульон, бедничкият. Ако не се беше запуснал така, щеше да е красив мъж, много красив. Говореше най-малко от тримата. Всъщност само ме гледаше. И сякаш нищо, което казвах, не го изненадваше. Знаеха, че работя в университета, откъде — не знам. Помолиха ме да им помогна, да помогна на Баликов. Както е било преди. И аз го направих. — Ирина кашля отново. — Искаха от мен да шпионирам професора. Да отмъквам разни неща, документи предимно, да му ровя в чекмеджетата, да търся в папките.