Град на стълби [City of Stairs - bg]

— Колко преписани страници им занесе?

— Десетки. Може да са били и над сто. Много бях добра в това — казва Ирина, видимо доволна от себе си. — А и те толкова се зарадваха, когато им занесох първия препис. Развълнуваха се до сълзи. Не преувеличавам. А аз се почувствах… почувствах се… — Млъква, неспособна завърши мисълта си.

— Защо спря?

— Те ми казаха. Не веднага. Но с всеки следващ препис, който им носех, бяха все по-недоволни. „Това е добро — казваха, — но не него търсим, изобщо.“ И за всичко бях виновна аз! Но после един ден високият светъл мъж видя нещо на преписа, който бях донесла, и… е, не се усмихна точно, но очите му се присвиха доволно и той кимна. А другите взеха да се смеят и казаха: „Браво! Това е добре, много, много добре.“ Сякаш най-после са открили каквото търсят. И повече не поискаха да им нося друго.

Шара усеща в стомаха си прилив на бездънен ужас.

— Кога се случи това? На коя дата?

— Дата? Не знам, не мога да си спомня.

— В кой месец тогава?

— Ами, още беше топло. Късна есен, предполагам. Може би в месеца на Тува.

— Има ли нещо друго, каквото и да било, което можеш да ми кажеш за списъка?

— Казах ви каквото знам.

— Преписала си го. Преписала си десетки страници. Какво имаше на тях?

Ирина се замисля.

— Ами. Страниците бяха номерирани.

— Освен това.

— Освен това имаше… Имаше печат в ъгъла. Не, не точно печат, а… нещо като знак или емблема в ъгъла на всяка страница. Като… птица върху стена.

Шара мълчи. После пита:

— Птицата имаше ли гребен? Крилете ѝ разперени ли бяха? — И протяга ръце да покаже.

— Да. Никога не бях виждала такава птица.

„Защото такива птици има само в Сейпур“ — мисли си Шара, която добре познава описания от Ирина знак. Има само един списък с печата на канцеларията на градския губернатор, който да предизвика такова вълнение сред Реставраторите. „Излиза, че враговете ни не само са знаели от месеци за съществуването на Неспоменавания склад — мисли си тя, — но са знаели и съдържанието му, нещо, до което дори на мен ми отказват достъп…“ Вече съжалява горко за обещанието, което е дала на леля си. По всичко личи, че в депозитната кутия на Пангуи има информация за онова, което Реставраторите са търсели толкова упорито.