Град на стълби [City of Stairs - bg]

Старата жена седи в коридора на посолството, очите ѝ са червени от плач. По горната ѝ устна са размазани сополи и лъщят под светлината на лампата. Кокалчетата на ръцете ѝ са морави от годините киснене в сапунена вода.

— Това ли е тя? — тихо пита Шара.

— Да — отговаря Зигруд. — Сигурен съм.

Шара се вглежда в жената. Значи това е единият от двамата „експерти“ в шпионажа, които ги бяха следили в университета преди два дни — Ирина Торскени, чистачка в университета, обслужвала кабинета на Пангуи и вероятен шпионин на Реставраторите. Възможно ли е тази тъжна стара жена да е свързана някак със смъртта на професора?

Шара смръщва вежди и въздъхва. „Със сигурност не мога да си позволя втори провален разпит“ — мисли си.

— Сложи маса и два стола в ъгъла на приемната, до прозореца — казва тя на Питри. — И свари кафе. От хубавото, витловско, ако имате.

— Имаме, но… е скъпо — казва Питри.

— Не ме интересува. Направи го. Извади и най-хубавия ни порцеланов сервиз. И побързай.

Питри се отдалечава с подтичване.

— Тя си мисли, че ще я убиеш — тихо казва Зигруд.

— И защо си мисли такова нещо? — пита Шара.

Зигруд свива рамене.

— Не е оказала съпротива?

— Дойде с мен — отговаря Зигруд, — сякаш цял ден е очаквала някой да я потърси.

Шара се заглежда отново в старицата. Ирина се опитва да избърше сълзите си, но ръцете ѝ треперят толкова силно, че накрая се вижда принудена да използва ръкавите си. „Де да беше някоя обикновена мутра…“ — мисли си Шара.

Когато всичко е готово, Питри довежда старата жена при Шара и малката скромна маса в ъгъла на приемната, на която са сервирани две чаши с чинийки, бисквити, захар, сметана и димяща каничка с кафе. Макар приемната да е голяма, ъгълът с масата се е сдобил с атмосферата на нечия спретната гостна.

— Седнете — казва Шара.

Ирина Торскени подсмърча за пореден път и сяда.

— Да ви налея кафе? — пита Шара.

— Кафе?

— Да — казва Шара и налива в своята чашка.

— Защо ще ми наливате кафе?

— А защо не? Вие сте наша гостенка.

Ирина се замисля над думите ѝ, после кимва. Шара ѝ налива кафе. Старата жена подушва парата, която се издига над чашката.

— Витлов?

— Ще ми е интересно да чуя мнението ви за кафето — казва Шара. — Твърде често хората, на които сервираме, се чувстват длъжни да ни отправят комплименти. Това е… любезно, но не и докрай искрено. Разбирате ли какво имам предвид?

Ирина отпива и млясва.