Списъкът на съдията

— Какво знае Лейси?

— Нямам представа. Тя води собствено разследване.

— А ти какво й каза? По-уместният въпрос явно е: ти какво знаеш?

— Има ли значение? И бездруго ще ме убиеш.

Той не отговори, а отново се върна при папките, взе няколко и методично започна да ги хвърля в огъня, изчаквайки всяка да се подпали, преди да добави следващата. В стаята беше топло и миришеше на дим. Единствената светлина идваше от камината, а стените и онова, което бе зад гърба й, тънеха в сенки. Той отиде някъде, върна се с чаша в ръка и попита:

— Искаш ли кафе?

— Не. Глезените страшно ме болят, а краката ми са вдървени. Развържи ме, за да говорим спокойно.

— Не става. И да знаеш, че има само една врата ей там и тя е заключена. Хижата е насред гората, далече от човешко присъствие, така че викай колкото си искаш. Ако успееш да се измъкнеш навън, късмет. Оглеждай се за отровни змии, мечки и койоти. Да не пропусна и тежковъоръжените бели шовинисти, които не си падат по чернокожи.

— А тук с теб трябва да се чувствам в безопасност, така ли?

— Нямаш телефон, портфейл, пари и обувки. Оставих пистолета ти в хотелската стая, но тук съм скрил други два за всеки случай. Предпочитам да не ги използвам.

— Моля те, недей.

— Какво знае Лейси?

Джери се загледа в огъня и се постара да разсъждава трезво. Ако му кажеше истината, можеше да застраши Лейси. Но ако му кажеше, че освен Лейси и ФБР знае всичко, той може би наистина щеше да побегне. Имаше нужните познанства, пари и съобразителност, за да изчезне завинаги.

— Какво знае Лейси? — бавно повтори въпроса той.

— Каквото съм й казала за Върно, Дънуди и Кронк. Не знам какво още.

— Лъжеш. Очевидно ти знаеш за баща си, за Айлийн, за Дани Кливланд. И очакваш да ти повярвам, че не си й казала?

— Тях не мога да ги докажа.

— Нищо не можеш да докажеш. Никой не може.

Баник грабна едното въже и светкавично го омота около врата й. Стисна двата му края и ги дръпна. Джери не успя да се откопчи. Той беше буквално върху нея, лицето му беше на две педи от нейното.

— Добре ме чуй — просъска той. — Искам да ми изредиш последователно всички имена. Започни от баща си.

— Махни се от мен!

Той стегна леко примката.

— Не ме принуждавай да продължавам.

— Добре, добре. Баща ми не е бил първият, нали?

— Не.

— Тад Лийуд е бил първият, баща ми след него.

Тя затвори очи и се разплака неудържимо.

Той се отдръпна, пусна въжето и краищата му увиснаха на шията й. Джери закри лице с длани и плака дълго.

— Ненавиждам те. Представа нямаш колко много — промърмори накрая.

— Кой е следващият?

Тя избърса лицето си с ръка и затвори очи.

— Ашли Барасо през деветдесет и шеста.

— Не съм убил Ашли.

— Трудно ми е да го повярвам. Същото въже, същият възел, двойният кръстовиден, който сигурно си се научил да правиш като скаут, нали, Баник? От Тад Лийуд ли?

— Не съм убил Ашли.

— Не съм в позиция да споря с теб.

— И си пропуснала един.

— Добре.

Баник се изправи и отново отиде да хвърли няколко папки в камината. Щом видя гърба му, Джери смъкна въжето от врата си и го запрати в другия край на стаята. Той го вдигна, върна се на стола пред нея и се заигра с него.

— Хайде, кой е следващият? — подкани я той.

— Кого съм пропуснала?

— Защо да ти казвам?

— Прав си, вече пет пари не давам.

— Говори.

— Айлийн Никълбъри през деветдесет и осма.

— Как научи за нея?

— Като се поразрових в миналото ти, както направих и с останалите. Търсех жертва, удушена със същото въже, завързано на възел, който е необичаен. Информацията в крайна сметка стига до базата данни на ФБР за тежки престъпления. Мога да прониквам в нея. Имам си начини. Правя го от двайсет години, Баник, научих много. Започвам проучването от някакво име и в повечето случаи стигам до задънена улица, но постоянството ми се отплаща.