Списъкът на съдията

— Само трима според моята статистика.

— Разбира се. Дънуди не се брои, защото той не те е оскърбил, не ти е извадил пистолет, не те е злепоставил пред състудентите ти.

— Млъквай.

— Ти ми нареди да говоря.

— Сега ти заповядвам да млъкнеш.

— Не искам, Баник. От толкова отдавна обитавам отвратителния ти свят, че изобщо не мислех за възможно някой ден да водим такъв разговор и да мога да ти кажа в очите какъв жалък негодник си. Ти си страхливец. Не е нужна смелост за престъпленията ти.

— Написа ми го в едно от смотаните си стихотворения.

— Според мен са остроумни.

— Доста са глупави. Защо изобщо ги изпрати?

— Основателен въпрос. Не съм сигурна, че имам отговор. Може би и на мен просто ми се искаше да извадя всичко от себе си. Или да те поизмъча. Исках да страдаш. А сега, когато краят наближава, не мога да повярвам, че ти бягаш, криеш се тук, в гората, планираш последното си убийство. Играта ти свърши, Баник. Животът ти също. Защо просто не се предадеш и не си понесеш наказанието?

— Заповядах ти да млъкнеш.

— Толкова много неща искам да кажа.

— Не ги казвай. Омръзна ми да те слушам. Ако искаш да говориш и следващата седмица, сега просто млъкни.

Той се изправи рязко, приближи се до нея, отново седна на стола и коленете им пак почти се докосваха. Тя се дръпна назад, сигурна, че ще я удари. Баник бръкна в джоба си и извади два мобилни телефона с предплатени карти.

— Ще пипна Лейси. Искам я тук заедно с теб. Ще си поговорим и ще разбера какво знае тя.

— Остави я на мира. Тя просто си върши работата.

— Така ли? Извикала е федералните.

— Не я закачай. Обвинявай мен, не нея. Дори не беше чувала за теб, преди аз да се появя в живота й.

Баник вдигна двата телефона и каза:

— Твои са. Не съм сигурен кой работи, но искам да се обадиш на Лейси и да си уговорите среща. Кажи й, че имаш улика, която ще докаже извън всякакво съмнение, че аз съм убиецът, и не можеш да я обсъждаш по телефона. Убеди я, че е спешно и се налага да се срещнете веднага.

— Просто ме убий и да приключваме.

— Слушай ме, глупачко. Няма да те убия, поне не сега, а може би и никога. Искам Лейси тук. Ще поговорим и когато науча всичко, най-вероятно просто ще изчезна, ще заживея в някое екзотично място край морето или в планината, където никой не говори английски. Никога няма да ме намерят. Вече съм бил там, нали се сещаш? Всичко съм планирал.

Джери едва си пое дъх. Сърцето й щеше да се пръсне.

— Кой телефон? — попита Баник.

Тя взе единия, без дори да погледне. Неочаквано в ръката му се появи пистолет. Той го остави до себе си на стола.

— Поискай да се срещнете в мотел „Бейвю“ до Крествю, на междущатската магистрала. Лейси виждала ли е колата ти?

— Да.

— Добре. Тя си е още там, пред мотела. Кажи й да паркира до теб. Стаята ти е две-три-две. Резервирал съм я за още една нощ, пак на името на Марджи Фрейзър. Като провери, ще види, че наистина си отседнала там. Поръчах на управителя да не влизат да чистят. Сигурно вещите ти са си там.

— Не ми пука.

— А пука ли ти за деветмилиметровия ти пистолет? Беше на нощното шкафче.

— Ще ми се да го бях използвала навреме.

— На мен също.

Настана дълга пауза, докато тя се взираше в огъня, а той гледаше в пода. После бавно вдигна пистолета, но не го насочи към нея.

— Обади се. Ще се срещнеш с Лейси довечера в девет в мотел „Белвю“. И се постарай да бъдеш убедителна, ясно?

— Не умея да лъжа.

— Глупости. Страхотна лъжкиня си, но ужасна поетеса.

— Обещай, че няма да я нараниш.

— Обещавам само, че ако се върна тук без Лейси, ще използвам това.

Той грабна въжето и го хвърли към нея. Тя изпищя и го метна настрани.