Списъкът на съдията
- Автор: Гришэм Джон
- Серия: Таен свидетел #2
- Год: 2021
- Язык: болгарский
- ISBN: 978-954-769-526-9
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Списъкът на съдията». Краткое содержание книги:
Но едно е да имаш подозрения, а друго — да можеш да ги докажеш. Мъжът е умен, манипулативен и изобретателен и никога не оставя улики на местопрестъплението. Разбира от криминалистика и полицейски процедури. И най-важното: познава закона, защото е окръжен съдия във Флорида. В списъка на жертвите му попадат хора, имали нещастието да се изпречат на пътя му. Ще успее ли Лейси да го залови, преди да влезе в този списък?
Марджи Фрейзър беше в стая 232 от отсрещната страна на коридора, а тази до нейната, 234, беше празна. За да се упражни, той нареди на Рейф да отключи вратите на всички стаи, после отиде до стая 234 и я отвори с едно завъртане на топката. Върна се в стаята си, отново заключи всички врати и подреди инструментите си върху евтиния скрин: внимателно остави шишенце с етер, микрофибърна кърпа, фенерче и телена кука. Пъхна всичко това в предните джобове на елека, който носеше в такива специални случаи. До чантата с инструментите си подреди спринцовка и шишенце с кетамин — силен барбитурат, използван за анестезия.
Изпъна гръб, пое си няколко пъти въздух и си напомни две важни истини: първо, че няма избор, и второ, че няма право на провал.
Беше 3:18 ч. на 26 април, събота.
От лаптопа нареди на Рейф първо да отключи всички врати, после да прекъсне електричеството. Мотелът потъна в мрак. Стиснал фенерчето между зъбите си, Баник отвори вратата на стаята си, прекоси коридора, тихо завъртя топката на стая 232, плъзна резето с помощта на телената кука, открехна вратата около половин метър, коленичи, угаси фенерчето и пропълзя в стаята. Доколкото можеше да прецени, до този момент не беше вдигнал никакъв шум.
Тя спеше. Заслуша се в тежкото й дишане и се усмихна, защото вече знаеше, че останалото ще бъде лесно. Пипнешком се приближи до леглото й, извади от джоба на елека си микрофибърната кърпа, напоена с етер, включи фенерчето и я нападна. Джери спеше на една страна и не подозираше нищо, докато една тежка длан не затисна устата й с кърпа. Омаломощена, стресната и ужасена, тя се опита да се отскубне, но нападателят й беше силен и имаше сериозно предимство. Последното, което Джери запомни, беше сладникавият вкус на онова, с което беше напоена кърпата.
Той провери коридора — тъмно като в рог, никъде не се чуваха гласове. Замъкна я в стаята си и я сложи на леглото, после се върна пред лаптопа и отново пусна електричеството.
За пръв път я виждаше. Средна на ръст, слаба, може би дори хубава, но очите й бяха затворени и му беше трудно да прецени. Беше си легнала с черен клин и избеляла синя тениска, може би готова за светкавично бягство. Баник изтегли със спринцовка 500 мг кетамин и го инжектира в лявата й ръка. Лекарството щеше да я упои за три-четири часа. Той притича до нейната стая, взе маратонките й и тънко яке, забеляза пистолета на нощното шкафче — автоматичен деветмилиметров — и за част от секундата се зарадва на късмета си, че тя не го беше използвала.
Джипът му беше паркиран възможно най-близо до аварийното стълбище. Той остави вътре сака си, отвори багажника, огледа паркинга и като не забеляза нищо, се върна в стаята си. Застана пред лаптопа, отново спря електричеството, увери се, че всички охранителни камери са изключени, и едва тогава вдигна Джери от леглото, метна я през рамо, изпуфтя и закрачи по коридора и надолу по стълбите. Спря в края на сградата, за да се озърне отново, не забеляза никакво движение, никакви фарове и бързо се промъкна до джипа си.
Задъхан и потен, притича отново до своята стая да вземе лаптопа си, маратонките и якето й и да се увери, че не е забравил нищо. В 3:38 ч. напусна паркинга на мотел „Бейвю“ и потегли на изток покрай брега.
36
Тя се събуди в пълен мрак — главата й беше покрита с плътна качулка, която затрудняваше дишането й. Китките й бяха вързани зад гърба, ръцете и дланите я боляха, усукани като претцел. Глезените й също бяха вързани. Лежеше върху някаква завивка. Усещаше зад себе си кожена тапицерия, канапе може би. Въздухът беше топъл, дори леко задимен.
Беше жива, поне засега. Главата й постепенно се проясни и тя долови тихото пукане на огън. Някой се прокашля съвсем наблизо. Джери не смееше да помръдне, но заради ужасната болка в раменете се сгърчи.
— Може би е време да се свестиш — каза той.
Гласът й беше познат. Тя се сепна и с мъка успя да се надигне.
— Страшно ме болят ръцете. Кой си ти?
— Мисля, че знаеш.
Призля й от рязкото движение.
— Ще повърна — промърмори тя и усети кисел вкус в устата си.
— Наведи се напред и повръщай колкото щеш.
Тя преглътна и успя да се овладее. Изпоти се от тежкото дишане.
— Имам нужда от въздух, моля те. Задушавам се.
— Това е една от любимите ми думи.
Той се приближи, наведе се над нея и с рязко движение смъкна качулката. Джери се вторачи в бледата маска, осеяна с белези, и изпищя. После се задави и повърна на пода. Той внимателно се пресегна зад гърба й и отключи белезниците. Тя освободи дланите си и разтърси ръце, за да раздвижи кръвта си.
— Благодаря, задник — каза.
Той се приближи до камината, до която имаше купчина папки, и бавно ги хвърли в огъня една по една.
— Ще ми дадеш ли малко вода?
Той кимна към бутилката до някаква лампа. Джери я грабна нетърпеливо и отпи, като се стараеше да не поглежда към него. Той продължи да гори папките, без да й обръща внимание.
В стаята беше тъмно, двата прозореца бяха закрити с одеяла и отникъде не проникваше слънце. Таванът беше нисък, стените бяха от дървени трупи, а пролуките между тях бяха запълнени с мазилка. Върху ниската масичка имаше навито найлоново въже в синьо-бяло, от което бяха отрязани две парчета, и всичко това бе изложено пред погледа й.
— Къде сме? — попита тя.
— Нали не очакваш дати отговоря?
— Не. Свали маската, Баник. Знам кой си. Познахте по гласа.
— Срещали ли сме се?
— Досега не, слава богу. Гледах те в „Смъртта на търговския пътник“.
— Откога ме следиш?
— От двайсет години.
— Как ме намери?
— А ти как ме намери?
— Допусна някои глупави грешки.
— Ти също. Не си усещам краката.
— Жалко. Имаш късмет, че изобщо си жива.
— Ти също. Още преди години мислех да те убия.
Твърдението й го развесели и той седна на стола пред нея.
Тя не понасяше да гледа маската му и впери поглед в огъня. Продължаваше да диша тежко и сърцето й блъскаше като чук в гърдите. Ако не изпитваше такъв ужас, щеше да се проклина, че е допуснала да я залови човекът, когото ненавиждаше от десетилетия. Пак й се — връща.
— И защо не ме уби? — попита той.
— Защото не съм убийца и не си струва да лежа в затвора заради теб.
— Убийството е изкуство, ако се извърши както трябва.