Окото на света

— Но цената се оказала твърде висока за Манедерен. Елдрийн привлякла повече от Единствената сила, отколкото смъртен човек би могъл да овладее без помощ. Докато вражеските пълководци гинели, тя също загинала, и пламъците, които я погълнали, погълнали и столицата на Манедерен, чак до живеца на планините. Но все пак народът оцелял.

— Нищо не останало от фермите, от селата, от величествения град. Някои ще кажат, че не им е оставало нищо друго, освен да избягат по други земи, където да започнат отначало. Но те не мислели така. Били платили такава висока цена за своята земя, с кръв и надежда, че вече били обвързани с просмуканата й от кръв почва с корени, по-яки от стомана. Други войни ги опустошавали години по-късно, докато най-сетне техният къс от света бил забравен и най-сетне и те забравили за войните и за това как се воюва. Никога повече Манедерен не се въздигнала. Извисяващите се кули на нейния град-престолнина и мощните й фонтани се превърнали в сън, който бавно избледнял в хорските спомени. Но те и децата им, и децата на децата им, държали на земята, която била тяхна. Държали на нея дори след като дългите векове измили от паметта им причината. Държали на нея през всичкото време, и ето, днес това сте вие. Плачете за Манедерен. Плачете за това, че е загубена завинаги.

Пламъците, бликащи от тоягата на Моарейн, угаснаха и тя я остави до себе си, сякаш тежеше неимоверно. Дълго в тишината отекваше само стонът на вятъра. После през Коплинови се промуши Пает ал-Каар.

— Нищо не знам за това, което ни разказа — промълви селянинът. — Аз не съм трън в нозете на Тъмния и едва ли някога ще бъда. Но моят Уил ходи по земята благодарение на теб и затова ме е срам, че съм тук. Не знам дали можеш да ми простиш, но дали ще го направиш, или не, аз се прибирам. И ако питат мен, можеш да останеш в Емондово поле колкото искаш.

Той сведе глава почти в поклон и се отдръпна сред тълпата. И други промърмориха след него, извинявайки се засрамено, след което един по един започнаха да се изнизват. Коплинови, с кисели физиономии, се свъсиха отново, огледаха се сърдито и също се стопиха в нощта, без да промълвят и дума. Били Конгар се беше измъкнал, без да дочака братовчедите си.

Лан издърпа Ранд назад и затвори вратата.

— Да тръгваме, момче. — Стражникът се запъти към задния изход на хана. — Хайде, и двамата. Бързо!

Ранд се поколеба, после разтърси рамене и се помъчи да укрепи решимостта си. Нямаше друг избор, освен да тръгне, но щеше да се върне в Емондово поле, колкото дълго и далечно да се окажеше пътуването му.