Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
Докато Изабел притискаше кучето към гърдите си, Керн я наблюдаваше със странно изражение, сякаш я поглъщаше с поглед, от който дъхът й спираше. Той я гледаше така, като че ли искаше да я замъкне в първата странична уличка, да вдигне роклята й и да я обладае. И за свой срам тя откри, че искаше точно това. Само от мисълта, че именно той щеше да й отнеме девствеността, краката й се подкосяваха.
Дявол да го вземе за това, че я караше да се чувства като малка уличница!
Тя хвърли един кос поглед на графа.
— Не очаквам от вас да разберете привързаността ми към това куче. Сигурно сте имали една дузина домашни любимци в детството си.
— Само ловните хрътки на баща ми. Имаше една, която много обичах, когато бях още момче. — За миг погледът му се замъгли, след това той премигна. — А вие? В провинцията сигурно сте имали котка или куче.
Тя поклати глава.
— Гувернантката ми беше убедена, че животните са мръсни и лоши същества. Не ми беше позволено да имам. — Изабел си спомни самотата си по това време и допря буза до меката козина на кучето. — Но сега си имам теб, нали, Милорд?
Керн не каза нищо. Тя си помисли, че не се интересуваше какво е мнението му, че беше прибрала куче от смесена порода. Изабел беше свободна да прави каквото си искаше. Но когато той сложи длан на кръста й и я поведе към къщата на сър Джон, допирът му й се стори някак странно успокояващ, също като на малкото телце, което се беше сгушило на гърдите й.
Не че имаше нужда някой да я успокоява. Тази сутрин тя се чувстваше съвсем спокойна. Сега, посред бял ден, не разбираше защо бе реагирала толкова мелодраматично миналата нощ. Баща й не означаваше нищо за нея. Тя щеше да проведе разговора си, сякаш Тримбъл бе просто поредният заподозрян.
Графът почука на вратата и икономът ги въведе в една малка, скромно обзаведена дневна. Изабел се настани на един стар шезлонг с Милорд в скута си. Докато чакаха домакина си, Керн започна да крачи напред-назад пред потъмнялата камина.
— Предварителните ми проучвания показват, че Тримбъл е вдовец и няма деца — каза той. — Изгубил е пари в няколко делови начинания, но като цяло е водил доста скучен живот.
— Ако се изключи връзката му с майка ми.
Керн сви рамене.
— Какво е писала тя за Тримбъл? Що за човек е той?
Изабел се опита да пренебрегне болката и погали кучето си.
— За мама сър Джон Тримбъл е бил по-голям джентълмен от останалите й любовници. Той се е държал с нея с уважение. Поне тя така пише.
— Но може би не му е приятен фактът, че е писала за него в мемоарите си — каза Керн. — Ако Тримбъл е нашият човек, трябва да ме оставите аз да се оправям с него. И ще трябва да се държите като дама. Ясен ли съм?
— Аз се държа като дама. Що се отнася до Тримбъл, можете да се месите само ако и когато аз реша, че е виновен. Ясна ли съм?
Той я погледна и Изабел си помисли, че щеше отново да започне да я командва, но след малко в очите му проблесна някакво странно пламъче и той й подаде ръка.
— Можем поне да се държим цивилизовано. Аз съм склонен на примирие, ако и вие сте съгласна. Е?
Тя остана загледана известно време в ръката му, след което му подаде бавно своята.
— Съгласна.
Силните му пръсти обхванаха нейните и през ръкавиците тя усети топлината му да се простира по ръката й и по цялото й тяло, да нажежава кръвта й и да ускорява пулса й. Странно беше, че само едно негово докосване, само един поглед на тези хладни зелени очи, имаше такъв силен ефект върху нея. Изабел си каза, че трябваше да изпитва отвращение. Той беше син на Линууд, наследник на херцога, който беше толкова порочен, че може би беше убил майка й.
Но можеше ли тя да държи Керн отговорен за греховете на баща му? Не беше ли това също толкова несправедливо, колкото и определянето й като курва само защото майка й бе била такава?
Някакъв шум в коридора привлече вниманието й. В същия миг Керн отдръпна ръката си и отстъпи назад. Въпреки решението си да остане спокойна, Изабел усети как мускулите й се напрягат. В скута й Милорд изръмжа и се загледа напрегнато към вратата.
— Тихо. — Тя погали кучето си по главата и й се прииска да можеше да успокои и себе си толкова лесно.
Сър Джон Тримбъл влезе, накуцвайки, в стаята, подкрепян от един прислужник. Той се настани в едно кресло и сложи болния си крак върху едно столче. Лицето му беше изкривено от болка.