Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
— По-добре ли си? — попита я.
— Малко. Тази дяволска настинка все още ме мъчи. — Тя допря грациозно носната си кърпичка към зачервения си нос.
Графът хвърли поглед към Изабел. Тя го наблюдаваше и той се зачуди дали не си спомняше за страстната им целувка — докато тъмните й очи не му подсказаха безмълвно нещо. Дали и тя не беше научила, че сър Джон Тримбъл се беше върнал в града?
Той насочи вниманието си към Хелън.
— Достатъчно добре ли се чувстваш за една разходка в парка?
Тя поклати глава.
— Може би утре. С Изабел ще трябва да ме извините за днес. Съжалявам, че съм толкова болна.
Сърцето му подскочи от радостно вълнение. Не. Това не можеше да е вълнение. Той не се радваше, че годеницата му щеше да си остане у дома. Просто приветстваше тази възможност да разреши загадката.
— Можете да останете с нея, милорд — предложи лукаво Изабел. — Хелън изкара цяла седмица затворена вкъщи и компанията ви сигурно ще й бъде приятна. Нямам нищо против да изляза с госпожица Гилбърт.
Дявол да я вземе тази измамница. Тя искаше да говори със сър Джон Тримбъл насаме.
— Може би вие трябва да останете тук — предложи в отговор той. — Вие можете по-добре от мен да се погрижите на Хелън да й бъде добре.
Хелън се разсмя.
— Моля ви, не искам никой от вас да остава с мен. Мисля, че ще ми бъде приятно да прекарам деня с някоя книга в библиотеката. Джъстин, ако нямаш нищо против, бих искала да ме заведеш там сега.
Изабел отиде да си вземе бонето и пелерината, а графът придружи Хелън до библиотеката. Той възнамеряваше да се извини и да излезе да чака в каретата, но лорд Хатауей провали плановете му.
Маркизът седеше зад писалището в библиотеката. Когато забеляза Керн и дъщеря си, остави перото и ги поздрави.
— Татко — възкликна Хелън. — Мислех, че вече си излязъл. Ще ти преча ли, ако остана да почета тук?
Той се усмихна, когато тя се наведе да го целуне.
— Разбира се, че не, скъпа. Но трябва да те помоля да почакаш навън няколко минути, защото искам да поговоря с Джъстин.
— Тогава ще отида да изпия чаша чай. Ще дойдеш ли при мен, когато свършиш?
Хатауей кимна разсеяно и я изчака да излезе и да затвори вратата след себе си. След това стана и отиде до барчето.
— Бренди?
Керн отказа, като поклати глава. Той с изненада видя, че маркизът си наля една чаша. Не беше типично за Хатауей да пие толкова рано през деня.
Внезапно Хатаеуй попита.
— Къде е Изабел тази сутрин?
Керн се поколеба. Абсурдно беше да се чувства виновен.
— С нея ще излезем да се разходим в парка.
Маркизът отпи от чашата си.
— Искам да я държиш под око. Както вече знаеш от разговора й с брат ми, тя си набила в главата смешната мисъл, че Аврора Дарлинг е била убита.
— Смешна? Аз започвам да вярвам, че тя казва истината.
— Глупости. — Хатауей отпи отново. — Ако беше така, щеше да се вдигне голям шум. Говорим за убийство на куртизанка, която е обслужвала голям брой високопоставени господа. Вестниците незабавно щяха да разпространят новината и да предизвикат обществен скандал.
— Не и без доказателство. — Керн подбираше внимателно думите си. — Позволих си да говоря с останалите жени в бордея. Една от тях е забелязала някакъв мъж да влиза в стаята на Аврора в нощта, когато тя се е разболяла.
Хатауей се обърна рязко и се втренчи в него. Брендито се разля върху ръката му, но той сякаш не забеляза това.
— Мъж ли? Кой?
— Жената — тя се казва Мини — не е видяла лицето му. Аз обаче не мога да се отърся от мисълта, че в смъртта на Аврора има нещо нередно. Тя очевидно е записала в дневника си, че е била отровена.
Лицето на маркиза изглеждаше като изваяно от гранит. Той пресуши чашата си на един дъх и я тръшна върху бюрото.
— Независимо каква е истината, няма да позволя една млада жена, която живее в собствения ми дом, да се разхожда из Лондон и да отправя безумни обвинения. Ако изобщо те е грижа за репутацията на Хелън, ще се погрижиш Изабел Дарлинг да се държи както подобава за една дама.
— Помиярът остава вън — каза Керн.
Изабел слезе от каретата с Милорд на ръце и се намръщи на графа. Той се държеше доста неприятно, откакто бяха напуснали дома на Хатауей. По пътя насам не бе казал почти нищо, а само бе гледал напред.
— Тази заповед и мен ли включва? — попита рязко Изабел. — Като се има предвид, че смятате и мен за помияр.
Укорът й привлече вниманието му. Той я погледна намръщено.
— Ако смятах, че ще успея да ви разубедя да говорите с Тримбъл, със сигурност щях да ви накарам да останете навън. Но ако го направя, вие просто ще се промъкнете обратно без мен.
— Колко сте прозорлив, милорд. — Когато чу името си, кученцето се размърда и облиза брадичката й. Раздразнението й се изпари мигновено и тя заговори на животинчето. — Не позволявай на лошия граф да те плаши, миличък. Ти ще дойдеш с мен. Не можем да те оставим да се мотаеш наоколо, нали? Онези ужасни грубияни могат да се върнат и да те наранят.