Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
— Какво става? — попита Тримбъл, който изглеждаше напълно объркан. — Във всеки случай, никога не бих отговорил на такъв въпрос. Да го направя, би означавало да наруша клетвата, която дадох на Аврора.
— Разбирам — каза Керн. — А ако ви кажем, че става въпрос на живот и смърт?
— Живот и смърт ли? — Тримбъл поклати глава. — Сега вече съвсем ме объркахте. Предполагам, че вие сте въвлечен в това… каквото и да е то… заради Линууд?
— Донякъде. Ще разберете, когато му дойде времето. — Графът се поклони на Изабел. — Въпреки че ще оставя госпожица Дарлинг да ви обясни.
Изабел не можеше да повярва на ушите си. Той беше отстъпил. Отново. Тя имаше представа колко голям компромис бе направил с гордостта си.
Седна отново на мястото си и погледна Тримбъл. Не бяха ли тези тъмни очи като нейните?
— Моля ви да ме извините, че се меся в личния ви живот, сър Джон, но кога за последен път сте се виждали с майка ми?
— Трябва да е било преди около година — Той се загледа в някаква точка над главата си и Изабел осъзна, че той се беше отнесъл в спомена. — Не повече от месец преди смъртта й.
— Тя болна ли беше тогава?
— Не. Беше в цветущо здраве, въпреки че беше малко потисната.
Когато той се поколеба, Изабел го подкани да продължи.
— Защо? Моля ви, това е много важно.
— Изглежда, че няколко души й бяха забранили да пише мемоарите си. Точно затова тя бе изпратила да ме повикат — за да ми разкаже за неприятностите си.
— Тя е изпратила да ви повикат? — намеси се Керн. — Не сте ли знаели вече за дневника й?
Тримбъл сви рамене.
— Чул бях, но това нямаше никакво значение за мен. Какво можех да загубя от публикуването им?
— Репутацията си — отвърна графът. — Честта си. Способността да вървите с изправена глава в обществото.
Тримбъл се изсмя.
— Като се има предвид грозното ми лице, съмнявам се някой да може да каже нещо толкова неприятно, което да не съм чувал поне сто пъти. А и на моята възраст вече не преценявам честта на един човек според лицемерните правила на обществото.
Графът повдигна вежди, но не каза нищо. Очевидно беше, че не е съгласен, макар да осъзнаваше, че сега не беше подходящият момент да се впуска в дискусия по етика.
На Изабел й хрумна една мисъл.
— Кой ви каза, че майка ми пише мемоари?
— Един мръсник на име Терънс Дикенсън. Той предложи всички господа, които бяха описани в книгата, да притиснат Аврора. — Тримбъл сви месестите си пръсти в юмруци. — Едва ли трябва да споменавам, че изхвърлих този подлец.
Студена тръпка премина по тялото на Изабел. За да иска подобно нещо, Терънс Дикенсън трябва отчаяно да е желаел да спре майка й. Тя погледна към Керн и видя в погледа му, че той си беше помислил същото. И все пак не знаеха със сигурност. Засега. Тримбъл можеше да лъже, за да свали подозрението от себе си.
— Виждахте ли се с майка ми след това? Случайно да сте й носили някакъв подарък?
Той поклати глава.
— Видях я само този единствен път. Тя търсеше успокоение и подкрепа, след което пожела да си тръгна и да я оставя сама, за да довърши мемоарите си. Дори не знаех, че се е разболяла, докато не… — Той въздъхна тежко. — Аврора Дарлинг беше толкова красива. Винаги замечтана и изпълнена с надежда, но силна и решителна. Ако ми позволите да го кажа, вие ми напомняте за нея.
Изабел зарови пръсти в топлата козина на Милорд. Забележката на Тримбъл й беше доставила неочаквано удоволствие и я беше изпълнила с неописуема паника. Изабел не искаше да бъде като майка си. Тя не беше като нея.
Преди много време тя копнееше да порасне и да бъде като красивата си майка, която я викаше редовно в Лондон, обсипваше я със скъпи подаръци и я водеше в цирка на Ашли. След това обаче Изабел бе научила неприятната истина за източника на парите, с които майка й плащаше за красивите кукли, новите рокли и сладкишите. В този миг Изабел се беше заклела, че по-скоро ще предпочете да умре от глад, отколкото да отдаде тялото си на някой мъж.
Сега обаче откри, че погледът й се премества към Керн, а въображението й рисува сладострастни картини. Щом не искаше да бъде като майка си, защо копнееше да легне гола в едно легло с този мъж? Защо мечтаеше да докосва мускулестото му тяло? Защо усещаше болка в гърдите си, пулсиране в стомаха си и влага между краката си?
Защо болката на желанието й разкъсваше сърцето й?
Тя видя графа да поглежда към нея и се помоли той да не разчете мислите й. Но вниманието му беше насочено към сър Джон.
— Предполагах, че няма да бъдете сляп като останалите и ще забележите приликата — каза Керн. — Време е да научите истината. Имаме причини да вярваме, че Аврора Дарлинг е била убита. Отровена.