Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)

— Но как победих аз?

— Ти не помръдна от мястото си. Ако беше помръднал дори инч, щеше да бъдеш унищожен. Тя избра момент, когато ме няма, като най-добро време за удар и го направи добре. Не успя, защото не включи в сметката твоята натура, която е силна, а също, защото ти не помръдна от мястото, на което си непобедим.

— Как щеше да ме убие тя, ако бях помръднал?

— Щеше да те удари като гръм. Но преди всичко тя щеше да задържи душата ти и ти щеше да залинееш.

— Какво ще стане сега, дон Хуан?

— Нищо. Ти завоюва обратно душата си. Това беше хубава битка. Ти научи много неща тази нощ.

След това започнахме да търсим камъка, който бях запратил. Той каза, че ако успеем да го открием, ще можем да бъдем абсолютно сигурни, че въпросът е приключен. Търсихме го почти три часа. Имах чувството, че ще го разпозная. Но не можах.

Привечер същия ден дон Хуан ме заведе на хълмовете край къщата му. Там той ми даде дълги и подробни указания върху специфични бойни похвати. По време на повторение на определени указани стъпки, в един момент се оказах сам. Бях изкачил с тичане един склон и се задъхвах. Потях се обилно и все пак ми беше студено. Няколко пъти повиках дон Хуан, но той не отговори и аз започнах да изпитвам особен страх. Чух шумолене в шубрака, като че ли някой идваше към мене. Заслушах се внимателно, но шумът спря. После отново се появи, по-силен и по-близък. В този момент ми дойде наум, че събитията от предшестващата нощ се повтарят. За някакви секунди страхът ми нарасна извън всякакви граници. Шумоленето в шубрака стана по-близко и моята сила изчезна. Исках да крещя или да плача, да избягам или да припадна. Коленете ми се подгънаха, паднах на земята, виейки. Не можех дори да затворя очите си. След това си спомням само, че дон Хуан запали огън и разтри свитите мускули на ръцете и краката ми.