Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
Той направи две крачки към мен. Придържаше кръста си с две ръце, като че ли се опитваше да го изправи, или пък го болеше. Той стенеше и пъшкаше. Носът му сякаш беше запушен. Каза, че ще ме вземе със себе си и ми заповяда да стана и да го последвам. Тръгна към западната страна на къщата. Аз промених позата си, за да бъда с лице към него. Той се обърна към мен. Не помръднах от мястото си, бях залепен за него.
Той изрева:
— Хей момче! Казах ти да дойдеш с мене. Ако не дойдеш, ще те влача!
Той тръгна към мен. Започнах да удрям прасеца и бедрото си и да танцувам бързо. Той стигна до края на верандата пред мен и едва не ме докосна. Като обезумял подготвих тялото си за заемане на позиция за мятане, но той смени посоката и се отдалечи от мене към храстите от лявата ми страна. В един момент, както се отдалечаваше, той внезапно се обърна, но аз го гледах.
Изгуби се от погледа ми. Аз задържах бойната поза още малко, но като не го виждах вече, отново седнах с кръстосани крака, с гръб към камъка. До този момент вече бях наистина уплашен. Исках да избягам, но тази мисъл дори повече ме ужаси. Усетих, че щях да бъда изцяло във властта му, ако ме беше хванал по пътя към колата ми. Започнах да пея песните на пейота, които знаех. Но някак усещах, че тук те бяха безсилни. Те служеха само като утешител, но все пак ме облекчаваха. Пеех ги отново и отново.
Около два и четиридесет и пет след полунощ чух шум в къщата. Незабавно смених позата си. Вратата рязко се отвори и дон Хуан залитна навън. Той се задъхваше и държеше гърлото си. Коленичи пред мен и застена. Помоли ме с висок хленчещ глас да отида да му помогна. След това отново изрева и ми заповяда да отида. Издаваше гъргорещи звуци.
Умоляваше ме да отида да му помогна, защото нещо го задавяло. Пълзеше на ръце и колене, докато се доближи на четири фута може би. Протегна ръце към мен. Каза:
— Ела тук!
След това стана. Ръцете му бяха протегнати към Мен. Изглеждаше готов да ме сграбчи. Започнах да потрепвам с крак по земята и да пляскам прасеца и бедрото си. Бях извън себе си от страх.
Той спря и тръгна встрани от къщата, към храстите. Смених позата си, за да бъда с лице към него. След това отново седнах. Не исках повече да пея. Енергията ми явно се изчерпваше. Цялото тяло ме болеше. Всичките ми мускули бяха схванати и болезнено свити. Не знаех какво да мисля. Не можех да реша дали да се сърдя на дон Хуан или не. Помислих си да го подгоня, но някак знаех, че той ще ме съсече като буболечка. Наистина ми се плачеше. Изпитвах дълбоко отчаяние. От мисълта, че дон Хуан полага всички тези усилия, за да ме изплаши, ми се доплака. Не можех да намеря смисъл в неговия страховит спектакъл, Неговите движения бяха така изкусни, че се обърках.
Можеше да се допусне, че той се опитва да се движи като жена. Но не беше така; като че ли жена се опитваше да се движи като дон Хуан. Имах впечатлението, че тя наистина се опитва да върви и да се движи с отмереността на дон Хуан, но беше твърде тежка и нямаше неговата пъргавина. Който и да беше пред мен, той създаваше впечатлението, че е по-млада, тежка жена, опитваща се да имитира бавните движения на подвижен стар човек.
Тези мисли ме хвърлиха в паника. Един щурец започна „да вика“ силно, много близо до мен. Направи ми впечатление богатството на неговия тембър. Хрумна ми, че има баритонов глас. Викът започна да затихва. Изведнъж цялото ми тяло се разтърси. Отново заех бойната поза, с лице към посоката, от която бе дошъл викът на щуреца. Звукът ме „отнасяше“. Той беше започнал да ме впримчва, преди да разбера, че само наподобява щурец. Звукът отново се приближи. Стана ужасно силен. Започнах да пея своите пейотени песни все по-силно и по-силно. Изведнъж щурецът спря. Аз незабавно седнах, но продължих да пея. Миг по-късно видях силуета на мъж, тичащ към мен от посока, обратна на тази, от която идваше викът на щуреца. Заплясках с ръце бедрото и прасеца си и затропах енергично, безумно. Силуетът отмина много бързо, почти докосвайки ме. Приличаше на куче. Изпитах такъв ужасен страх, че се вцепених. Не мога да си спомня нищо друго, което съм усетил или мислил.
Ведрината на утрото беше освежаваща. Почувствах се по-добре. Какъвто и да беше феноменът, изглежда беше се оттеглил, беше пет и четиридесет и осем сутринта, когато дон Хуан тихо отвори вратата и излезе. Той протегна ръце, прозявайки се, и ме погледна. Направи две крачки към мен, продължавайки да се прозява. Видях очите му, гледащи през полузатворените клепачи. Скочих. В този момент знаех, че който или каквото и да беше пред мен, не беше дон Хуан.
Взех малък заострен камък от земята. Той беше до дясната ми ръка. Не-го погледнах, просто го хванах, притискайки го с палец към разгърнатите си пръсти. Заех формата, на която ме беше научил дон Хуан. Усетих за секунди да ме изпълва особена мощ. След това извиках и запратих камъка по него. Помислих си, че викът е великолепен. В този момент ми беше все едно дали ще живея или ще умра. Почувствах, че викът е грандиозен в своето могъщество. Той беше пронизителен и дълъг и действително насочваше към целта ми. Фигурата пред мен се разклати, изпищя и залитна към страничната част на къщата, а след това към храстите.