Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
Попитах какво има предвид под „безмилостни условия на сериозност“. Той каза, че ревът, или бойният вик, е нещо, което остава с човека в продължение на цели я му живот — затова от самото начало той трябва да бъде хубав. А единственият начин той да се започне правилно, е човек да обуздае естествения страх и прибързаност, докато изцяло се изпълни със сила. Тогава ревът ще се изтръгне мощен и ще бъде насочен. Той каза, че това са „условията на сериозност“, необходими, за да се „изстреля“ ревът.
Помолих го да обясни за силата, която трябва да изпълни човека преди вика. Той каза, че това е нещо, което пронизва тялото, идвайки от земята, върху която човек е стъпил. Това е вид сила, която произлиза от благоприятното място, по-точно казано. Това е сила, която изтласква рева. Ако тази сила се направлява правилно, бойният вик ще бъде съвършен.
Отново го попитах дали мисли, че нещо ще ми се случи. Той каза, че не знае нищо за това и драматично ме заубеждава да стоя залепен на своето място толкова дълго, колкото е необходимо, защото то било единствената защита, която имам срещу всичко, което би могло да се случи.
Започнах да усещам страх. Умолявах го да бъде по-конкретен. Той каза, че всичко, което знае, е, че не трябва да се местя в никакъв случай. Не трябва да влизам нито в къщата, нито в храсталака. Преди всичко, каза той, не трябва да произнасям нито една дума, дори на него. Кзза, че мога да пея своите песни на Мескалито, ако се изплаша твърде много, а след това добави, че вече знам твърде много за тези неща, за да бъда предупреждаван като дете, колко е важно да правя всичко правилно.
Неговите предупреждения ме доведоха до състояние на дълбоко терзание. Бях сигурен, че очаква нещо да се случи. Попитах го защо ме посъветва да пея песните на Мескалито и какво предполага той, че би могло да ме изплаши. Той се засмя и каза, че може да ме хване страх от това, че съм сам. Влезе в къщата и затвори вратата след себе си. Погледнах часовника си. Беше 7 часа вечерта. Седях дълго време безмълвно, От стаята на дон Хуан не идваха никакви звуци. Всичко беше спокойно. Навън беше ветровито. Помислих да изтичам до колата, за да си взема винтягата, но не посмях да престъпя съвета на дон Хуан. Не ми се спеше, но бях изморен. Студеният вятър не ми позволяваше да си почина.
Четири часа по-късно чух дон Хуан да ходи около къщата. Помислих, че е излязъл отзад, за да уринира в храстите. След това той извика високо.
— Хей, момче! Хей, момче! Трябваш ми тук! — каза той.
Едва не станах да отида при него. Беше неговият глас, но не и неговата интонация или обичайните му думи. Том никога не ми беше викал „Хей, момче!“. Останах, където бях. По гърба ми мина студена тръпка. Той отново започна да вика, използвайки същата или подобна фраза.
Чух го как обикаля зад къщата си. Препъна се в купчина дърва, сякаш не знаеше, че тя е там. След това дойде на верандата и седна до вратата, с гръб към стената. Изглеждаше по-тежък от обикновено. Движенията му не бяха бавни или тромави, просто по-тежки. Той се тръсна на пода вместо да се плъзне чевръсто, както обикновено правеше. Пък и това не беше неговото място, а дон Хуан в никакъв случай не би седнал другаде.
След това той отново ме заговори. Попита защо съм отказал да отида, когато е имал нужда от мен. Говореше високо. Не исках да го гледам, но въпреки това имах натраплив импулс да го наблюдавам. Той започна леко да се люлее насам-натам. Аз смених позата си, заемайки бойната форма, на която ме беше научил, и се обърнах с лице към него. Мускулите ми бяха сковани и особено напрегнати. Не знам какво ме подтикна да заема бойната форма, но може би това беше, защото смятах, че дон Хуан преднамерено се опитва да ме изплаши, създавайки впечатлението, че човекът, когото виждам, в действителност не е самият той. Усетих, че е много внимателен, вършейки необичайното, за да прокара съмнение в съзнанието ми. Страхувах се, но все пак чувствах, че съм над всичко това, защото действително преценявах и анализирах цялата сцена.
В този момент дон Хуан стана. Неговите движения ми бяха напълно непознати. Той протегна ръце пред тялото си и започна да се изправя, повдигайки първо задните си части, след това се хвана за вратата и чак тогава изправи горната част на тялото си. Бях поразен от това колко дълбоко, познавам неговите движения и от ужасяващото чувство, което беше предизвикал, като ме накара да видя един дон Хуан, който не се движи като дон Хуан.