Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Учението на дон Хуан (Пътят на знанието на един индианец от племето яки)». Краткое содержание книги:
Не ми беше никак трудно при всяка негова заповед да изпитвам съответното усещане. Имах усещане за растеж на птичи крака, които в началото бяха слаби и се клатеха. Усетих как опашка излиза от тила ми и крила от моите скули. Крилата бяха сгънати надълбоко. Усетих ги как излизат постепенно. Процесът беше тежък, но не болезнен. След това с мигане смалих главата си до размера на врана. Но най-удивителния ефект беше постигнат с очите ми. Моят птичи поглед!
Когато дон Хуан ме насочваше в растежа на човка, имах неприятното усещане за недостиг на въздух. След това нещо се изду и се изпречи като грамада пред мен. Но докато дон Хуан не ме насочи да виждам странично, моите очи не бяха в състояние да имат пълен поглед встрани. След известно време вече можех да мигам с едното око и да прехвърлям фокусирането от едното око на другото. Но видът на стаята и на всички неща в нея не беше както обикновено. Не ми беше възможно обаче да кажа по какъв начин той беше различен. Може би беше наклонена настрани или може би нещата не бяха на фокус. Дон Хуан стана много голям и блестящ. В него имаше нещо успокояващо и сигурно. След това образите се замъглиха. Те загубиха очертанията си и се превърнаха в абстрактни мотиви, които мъждукаха известно време.
Неделя, 28 март 1965
В четвъртък, 18 март, аз отново пуших халюциногенната смес. Встъпителната процедура беше различна в малки детайли. Трябваше да напълня лулата още веднъж. След като бях свършил първата доза, дон Хуан ми нареди да изчистя огнището, но той сам сложи сместа в него, защото аз нямах двигателна координация. Струваше ми огромно усилие да движа ръцете си. В торбичката ми имаше достатъчно смес за още едно напълване. Дон Хуан погледна в торбичката и каза, че това е последният ми опит с дима до следващата година, защото бях използвал целия си запас.
Той обърна торбичката наопаки и изтърси праха в чинията с въглените. Прахът започна да гори с оранжев блясък, сякаш дон Хуан беше сложил лист прозрачен материал върху въглените. „Листът“ пламна, а след това се „разпука“ и сякаш се разцъфна в заплетен мотив от линии. Нещо пробяга с голяма скорост на зиг-заг по линиите. Дон Хуан ми каза да гледам движението по линиите. Видях нещо, което изглеждаше като малко топче за игра, търкалящо се напред-назад по възпламенената зона. Той се наведе, бръкна с ръка в жаравата, извади топчето и го постави в огнището на лулата. Нареди ми да си дръпна. Имах ясното впечатление, че той беше сложил малкото топче в лулата, така че да го вдишам. След миг стаята загуби своето хоризонтално положение. Почувствах силна вцепененост, усещане за тежест.
Когато се събудих, лежах по гръб на дъното на плитък напоителен канал, потопен до брадата си. Някой държеше главата ми повдигната. Беше дон Хуан. Първата ми мисъл беше, че водата в канала има необикновено качество — беше студена, но и тежка. Тя плискаше към мене и мислите ми се проясняваха с всяко нейно движение. Отначало водата имаше светлозелен ореол, който скоро се разпръсна, и тя се превърна в обикновен поток.
Попитах дон Хуан кое време на деня е. Той каза, че е рано сутринта. След малко бях напълно буден и излязох от водата.
— Трябва да ми кажеш всичко, което видя — каза дон Хуан, когато стигнахме в къщата му. Каза също, че се опитвал да ме „върне обратно“ три дни и много се затруднил да го направи. Направих многократни опити да опиша това, което бях видял; но не можех да се концентрирам. По-късно, привечер, почувствах, че съм готов да разговарям с дон Хуан, и започнах да му разказвам това, което си спомнях от момента, когато бях паднал настрани, но той не искаше да слуша за това. Каза, че единственото интересно нещо е това, което съм видял и направил, след като той ме е „подхвърлил във въздуха и аз съм полетял“.
Всичко, което можех да си спомня, беше поредица от фантастични образи и сцени. Те нямаха последователен ред. Имах чувството, че всеки един от тях беше като отделен мехур, който плава към мен, докато го фокусирам, а след това се отдалечава. Това обаче не бяха просто сцени за гледане. Аз бях в тях, участвах в тях. Отначало, когато опитах да си ги припомня, имах усещането, че са неясни, разпръснати проблясъци, но като помислих за тях, разбрах, че всеки един беше извънредно ясен, макар и да нямаше нищо общо с обикновеното виждане — оттук и усещането за неяснота. Образите бяха малко и прости.
Веднага щом като дон Хуан спомена, че ме е „хвърлил във въздуха“, ми дойде слаб спомен за една абсолютно ясна сцена, в която гледах право в него от известно разстояние. Гледах само лицето му. То беше огромно по размери. Беше плоско и излъчваше силен блясък. Косата му беше жълтеникава и се движеше. Всяка част от лицето му се движеше, хвърляйки някаква кехлибарена светлина.