Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Откривам, че апетитът ми е нараснал неимоверно. Ще вечеряме ли скоро?
— Ще проверя — тя погледна към него с облекчение. — Ако ме извините, ще сляза до кухнята на долния етаж и ще проверя дали лятната трапезария е подредена. — Тя хвърли един бърз поглед към гръмоносната физиономия на Люсиен и докосна леко рамото му, докато минаваше край него.
Това сякаш го изтегли от ръба на бездна. Той я погледна за миг така, сякаш не я беше познал, след това вдигна ръката й към устните си.
— Не се бави много. Липсваше ми — прошепна той до косите й.
В очите му вече го нямаше оня изгарящ гняв, бе останал само някакъв странен дълбок копнеж. Тя не можа да не се зачуди дали чувството, което бе съзряла в тези ониксови дълбини, се отнасяше до нея или до спомена за Аурора.
Чистият въздух, макар да бе топъл и задушен, й подейства ободряващо, докато слизаше по дясното крило на витото стълбище. Вдишваше дълбоко влажния въздух, сякаш за да прогони с това ужасяващите съмнения, който Соланж бе извикала у нея с клюките си.
Ранния здрач на есента и мъглата бяха изпълнили градината със сенки. Но шумът на работещите слуги все пак се чуваше, сякаш те бяха само безтелесни духове. Тя скръсти ръце пред гърдите си, като че ли й бе станало студено, но в горещия влажен въздух това не беше физически студ, а студ, проникнал в душата и заплашващ да я погълне. Колко подходящо време за навечерието на празника на Вси светии, помисли си тя, докато влизаше в кухнята.
— Готови ли сме с вечерята? — попита тя Зои.
Безупречно облечената едра готвачка тъкмо бе наредила на двете си помощнички да свалят железните тенджери от тлеещите въглени.
— Да, мадам — отговори жената с лице плувнало в пот от работата около горещото огнище на кухнята. Тя се грижеше после блюдата да бъдат пренесени в малкото кухненско помещение на долния етаж в къщата.
— Мадам, мога ли да поговоря с вас? — попита Доминик, която бе дошла в кухнята от трапезарията, където даваше наставления на прислужницата, която нареждаше дългата кипарисова маса, правена по поръчка в Нови Орлеан. Кипарисовото дърво не се повреждаше от влагата, която беше дори по-осезателна в стаите на мрачния първи етаж.
— Да, Доминик. Какво има? — отвърна й Карес.
— Може би ще е по-добре да поговорим на верандата — предложи тя.
— Разбира се — каза Карес и излезе от задушната кухня.
Доминик вървеше след нея с разтревожено изражение на обикновено ведрото си лице.
— Трябва да поговоря с вас за една особено деликатна ситуация, мадам — изрече Доминик колебливо. Меките й кафяви очи бяха неспокойни.
— Какво има? — попита тихо Карес, усмихвайки й се окуражаващо. — Като господарка на Сан Рьогре аз трябва да съм наясно с всички деликатни ситуации, Доминик.
— Да, и аз така си помислих, мадам — съгласи се жената. — Говорих с мосю Сен Амант, но той просто забрани церемонията, мислейки, че това ще бъде краят й.
— Каква церемония? — попита Карес, опитвайки се да следва накъсаната линия на мисълта й.
— Церемонията, която робите правят всяка година на този празник. Мосю Цвайг се съгласи с мен, че нейната забрана би могла да доведе само до вълнения. По реката се носи вестта за въстание на робите, но засега няма нищо подобно в жилищните помещения в Сан Рьогре — обясняваше Доминик, сплела ръце в отчаяние.
— И ти мислиш, че забраната на тази церемония може да доведе до бунт? — попита Карес, припомняйки си, че Доминик бе свободна жена, която сама бе избрала да работи като икономка на семейство Сен Амант. Стомахът й се превърна в ледена буца, когато осъзна, че тя говори истината. Все още й беше трудно да осъзнае факта за наличието на робството, позволяващо на един човек да притежава друг, въпреки че това беше част от ежедневието в Луизиана.
— Да, мадам. Не ми се ще да видя нито африканска, нито френска кръв по земята на Сан Рьогре.
— Робите могат да проведат празненството, ако го направят така, че то да не се вижда от къщата. Аз поемам отговорността, ако мосю разбере за това. И, Доминик, нека надзирателят и неговите хора да се погрижат нещата да са под контрол и всички да се завърнат, щом церемонията свърши — каза Карес, като хапеше устната си в размисъл за усложненията, които би могла да предизвика нейната промяна в нарежданията на Люсиен. Тя можеше само да се надява, че той никога няма да разбере какво е направила.
— Благодаря, мадам. Мисля, че това е много мъдро решение — каза Доминик с изражение на облекчение.
— О, Доминик, защо господарят е забранил тази церемония, която се е провеждала толкова години в Сан Рьогре?
— Защото… Защото тази вечер ще се навършат седем години, откак умря Аурора Сен Амант — отговори тя с огромна неохота, а в самурените й очи се появи странна сянка.