Самотникът и лилията

— Боже мой! — възкликна тя, усещайки как Люсиен се изправя до нея. — Виждаш ли това?

— Да, наричат го feu follet12 — обясни той, но гласът му бе напрегнат.

— Какво е „feu follet“? — думите на Карес прозвучаха като ужасен плач, защото танцуващата светлинка й приличаше на капризно видение.

— Това е мистериозното огнено кълбо, което се появява от блатата, вероятно защото там има гниеща растителност в изобилие. Може често да бъде забелязано нощем в блатата, а понякога се случва да се появи и в разчистени пространства като ливадата до къщата на ръба на тресавището. — Гласът му този път беше твърд и той я притегли по-близо до себе си.

Тя посрещна с благодарност успокояващата топлина на тялото му и се загледа във видението, което изчезваше в мъглата. Бруно, явно загубил интерес към сцената, отиде до масата, където започна да търси остатъци от храната.

— Дори Бруно реши, че не си струва да преследва един блуждаещ огън — пошегува се Люсиен, опитвайки се да прогони страха от очите й.

Какво ли й бе казала тази отмъстителна вещица Соланж, докато бяха отсъствали сутринта? Той усещаше, че тя се чувства несигурно около него и болка прониза сърцето му, когато си помисли, че тя може би се страхува от него.

— Ако Соланж го види, сигурно ще бъде изумена и ще се убеди, че този път наистина е видяла дух — се опитваше да представи всичко като шега Карес, тъй като Люсиен бе пожелал същото, но коремът й все още бе свит на топка.

— Трябва да тръгна след тях, скъпа. Филип не познава пътеките през блатата така добре, както аз. Може би дори сега, докато говорим с теб, те вече са се загубили. Ще е по-добре ти да изчакаш в салона, докато аз отида да ги потърся. Там не е място за теб. Сечището притежава някаква ужасяваща атмосфера, на която не искам да ставаш свидетелка, защото мястото е неприветливо дори на дневна светлина. Мисля, че само Соланж би могла да сметне подобна нощна разходка за увлекателна. Тя винаги е в търсене на някакво възбуждащо усещане, но възприятията й за това са твърде ограничени и лесно се отегчава — каза той с глас, в който се прокрадваха презрение и сарказъм.

— Няма да ме оставиш сама в тази къща — поправи го Карес. — Не ме интересува колко зловеща е атмосферата там, нищо не може да е по-лошо от това да остана тук сама. Хайде да се качим горе и да облечем нещо по-подходящо. — В гласа й се долавяше твърдост, която му подсказваше, че няма смисъл да спори.

— Не забравяй, скъпа, че съм те предупредил — каза той гробовно, с отсянка на нещо, което би могло да бъде отчаяние или примирение, стаено в тъмните му очи, и те излязоха от стаята.

Когато тя облече с помощта на Фантин сивия си ленен костюм за езда и кожените ботуши. Люсиен вече също бе обул своите високи до коляното ботуши. Появи се слаб ветрец, който разнесе част от мъглата, макар че тя все така се стелеше над гъстата растителност на блатата. Те бяха освободили Фантин за нощта и видяха как тя изтича през градината по посока на кухнята, където се намираха стаите на женската прислуга.