Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— Може пък и да не ви се наложи да пропуснете своята вуду церемония, Соланж — й каза Филип, а кехлибарените му очи се присвиха в неприязън, когато погледна Люсиен. — Без значение какво точно сте разпоредил, африканците ще направят церемонията си, дори затова да им се наложи да се скрият в блатата, далеч от погледа ви.
Това подмятане беше толкова близко до истината, че Карес усети как коленете й отмаляват. Наложи й се да прибере ръце в скута си, за да не видят другите, че те треперят.
— Дали пък Филип не е прав? — попита Соланж Люсиен с нарастваща възбуда.
Широките, покрити с коприна рамена на Люсиен потръпнаха едва доловимо.
— Може би. И ако искате да се разходите из блатата в тази мъгла, то аз не мога да ви спра, Соланж.
— Въобще не сте забавен, скъпи. Загубил сте онова ваше много опасно излъчване. — Соланж нацупи малките си подли устни, флиртувайки с него.
— Сега имам своите отговорности — каза той дрезгаво, хвърляйки на Карес поглед, който бе не по-малко интимен от една целувка.
— Станал сте скучен — произнесе категорично Соланж, като че това беше най-тежката обида. — Просто не знам как издържате брака с такъв скучен мъж, Карес.
— Той е най-очарователният и необикновен мъж, който някога съм срещала — отговори й Карес с пресъхнало от страст гърло.
Люсиен я погледна с очи, които изглеждаха огромни на фона на бледата скована маска на неговите съвършени черти. Те пламтяха от копнежа му по нея, после една лека усмивка разчупи чувствените му устни и се стопи за миг в далечното, мраморно изражение на невероятно красивото му лице.
Нейните ръце болезнено желаеха да се докоснат до него, да почувстват как копринените му коси се разливат като студена вода по пръстите им, да усетят мъжествената грубост на хладните къдрици по гърдите и бедрата му. В мислите си тя се плъзгаше по мускулестото му тяло, припомняйки си допира, вкуса и миризмата на формите, кои го обожаваше. Карес искаше да усети ръцете му по кожата си толкова силно, че желанието й се превръщаше почти във физическа болка. Тези далечни черги трябваше да се смекчат от силата на неговата страст, тези устни трябваше да шепнат името й отново и отново, да го крещят с вик, изтръгнал се от душата му.
— Скъпа моя съпруго — каза тихо той с глас, превърнал се в дрезгав шепот от вълнението и вдигна чашата си в нейна чест.
— Но моля ви, имам чувството, че ви притеснявам в спалнята ви, Люсиен — оплака се Соланж с гримаса на неприязън върху стиснатите си устни.
— Соланж — каза нейния съпруг. В тази единствена дума се съдържаше предупреждение.
— Аз искам само да погледам гази вуду церемония. Ще бъде чудесна тема за разговор през зимата в Нови Орлеан. — Тя се изправи, избутвайки ореховия стол с гневен ритник на обутите си в сатенени пантофки крака, преди някой от мъжете да е успял да я спре.
— Изглежда ни предстои една малка разходчица из покритите с мъгла блата след вечерята — въздъхна Пиер-Франсоа дьо Водрюл, ставайки на крака.
Филип и Люсиен го последваха.
— Ще ви се отрази добре на храносмилането — промърмори Соланж, потупвайки съпруга си по леката издутина, която се подаваше над сините му копринени бричове.
— Няма да е зле да обуете ботушите си за езда. Почвата ще бъде доста влажна на много места — каза Люсиен, поглеждайки със съжаление губернатора и неговите елегантни обувки със сребърни катарами. — Вие също, Соланж.
— Глупости, ако съсипя тия, имам още много други — се запъна инатата жена, твърдо решена, че нищо няма да я спре да направи това, което знаеше, че Люсиен не иска тя да направи.
— Мога лично да го потвърдя, още повече че тя донесе повечето от тях със себе си от Нови Орлеан — каза съпругът й е кисела усмивка.
— Няма ли да дойдеш с нас, Люсиен? Все пак ти си наш домакин — изсъска срещу него Соланж от мястото, където бе застанала заедно с Филип и съпруга си.
— Ще ви настигнем по-късно, Соланж — отвърна раздразнено Люсиен. — Знам къде ще ви заведе Филип, но аз и Карес искаме да обуем нещо по-подходящо за подобно изпитание.
— Както желаете — каза Соланж, тръсвайки закръглените си рамене. — Хайде, Филип, вие ще водите.
— Да ги оставим да вървят, накъдето са намислили — каза Карес, изправяйки се, след като Люсиен отмести стола й.
Техните гости бяха изчезнали в мъглата.
— Ти ме изкушаваш, малката ми, но един господ знае къде ще ги отведе този глупак Филип — отвърна той, поставяйки ръце на раменете и, докато горещите му устни търсеха пулсиращата точка в основата на шията й. Върхът на езика му направи страстно кръгово движение по копринената й кожа.