Женската сексуалност

Вижда се, че следствието на фактическото състояние на нещата, установено между детето и неговата хранителка, е пълното, ненакърнимо и сляпо доверие в съдей-ствената и сливаща връзка с цел оцеляване. Това доверие му помага чрез пасивно идентифициране да расте като живо огледало по образа на този, който го представлява в родствената двойка с другия. Поддържано от растежа и развитието си, а също и от желанието си, чрез новите си възможности за интроекция, последвана от активно идентифициране с възрастния хранител, детето се превръща в малък човек, без все още да знае това. То си представя собственото си тяло като подобно на тялото на възрастния. Не познава лицето си, въпреки че познава масата и формата му и че има ерогенни зони по повърхността му — видимият вид на лицето му запазва за него образа на лицето на възрастния.

Опитът пред огледалото разкрива на детето как изглеждат тялото му, лицето му и границите му като индивид в пространството. Отначало то предполага, че неговите мимики, жестове, думи са на друго дете, появило се в зрителното му поле, което не отговаря допълващо и съгласувано, не му говори, а реагира винаги с обратна мимика на жестовете му; и чак след смущаващото и неочаквано изживяване на сблъсъка с тайнствената и равна повърхност на огледалото, разкриващо смисъла си на огледало само ако в него се отразяват познатите близки хора, чието присъствие не е илюзия, детето започва да схваща разликата между зрителния образ, който показват собственото му тяло и лице, и усетения образ, единствения, който е имало дотогава, образът на своето желание. Благодарение на разликата между зрителния и пластичен вид на другите и тяхното умалено и неподвижно сензорно частично изображение — портрет, фотография, скулптура, кино, — благодарение на опита с огледалото детето разбира, че тези уголемени или умалени образи на хората от неговото обкръжение само напомнят за тях в зрителните или осезателните нагони, когато става дума за скулптури, и в двигателните нагони, когато става дума за кино. Поради невъзможността да общува със себе си в огледалото, то схваща, че не може да има желание за обмен и общуване само с образа на другия, когото разпознава, но от когото не е разпознато в същото време, както става при истинска среща в общото за двамата време и пространство — тогава двамата партниращи си и допълващи се събеседници взаимно означават с вида си наличието на желание и съгласие за неговото задоволяване.