Женската сексуалност
- Автор: Долто Франсоаз
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Женската сексуалност». Краткое содержание книги:
Както видяхме, поради отдалечеността от желания обект в неговата цялост — отдалеченост усещана като отсъствие, когато е пространствена, усещана като минала или предстояща, когато е времева — желанието за телесно обладаване на обекта е придобило фалическо образово и креативно значение у човешкото същество, каквото и да е ерогенното място на неговите частични желания, какъвто и да е обектът, желан от субекта, и какъвто и да е неговият пол. Но всеки от тях, всеки човек е функционално и креативно немощен, когато е сведен до съществуването на самотен индивид, винаги безплоден извън емоционалните срещи.
И ето че отдалечеността на телата, благодарение на която се раждат чувствата, разкриващи любовта, се премахва по време на половия акт, щом телата се прегърнат и половите органи проникнат един в друг. Противоречат ли желанията яа сърцето на желанията на тялото? Да, разбира се, когато езикът на обзетите от желание хора се свежда единствено до сексуалното единение, когато е центриран върху усещанията на телата им, изгубени едно в друго (не казваме ли: „Загубили са си ума от любов“?). Ако никакво слово между тях не продължава да изгражда езика на любовта им и модулациите на чувствата им в наслаждението, което си доставят, а после във взаимото очакване, тогава времето и пространството, изчезнали в половия акт, ги доближават до нечовешкото.
Не е ли това нарцистичното изживяване с примес на агония, което съпътства ефимерността на всички наши земни еротични радости? Тревожността е близо до желанието, толкова по-близо, колкото по-голямо е желанието. Раждането, отбиването, прохождането, контролът на сфинктерите, пълната физическа и функционална самостоятелност в пространството на детето по отношение на тялото на възрастния, морфологичното различие между половете, различните възрасти, смъртта, развалата на плътта отмерват нашето безсилие да се означим другояче освен чрез другия и чрез различията ни: освен телесните различия, които са видими, всички останали източници на динамика, на общуване са ни познати само чрез езика, правдив или не, който свидетелства за различията в мисленето и в чувствата между хората.
Всички тези променящи и постепенни изпитания на еволюцията на либидото се съпътстват от тревожност. Тя е присъща на участта ни на човешки същества и подкрепяна от въображението — намира в символната функция езика, помагащ ни да я понесем при отсъствието на друг, който да чуе този език. Благодарение на нар-цисизма, чрез който се възприемаме като междинен обект в отсъствието на другия, ние си изработваме вътрешен език, отдаваме се на креативно действие. Символната функция и посредничеството на думите, писането, изкуството и работата ни позволяват донякъде да отсрочим страданието си; но инстинктът към смъртта, изкусителен и утешителен за самотния субект, изтощен в желанието да срещне другия, не ни оставя дълго в покой.
Отдаването на възстановителния сън е, уви, краткотрайно за този, който е измъчван от желание и любов. Със събуждането изкусителният и динамичен инстинкт към живота подновява вътрешните терзания на човешкото същество. Дори лековете, които символната функция ни помага да открием, са опасни и на свой ред пораждат тревожност, когато са самотни. В самотното умуване и пророкуване езикът на вътрешния живот може да засенчи живота на интелигентността. Съживяването на спомените може да съсипе сърцето в самотен нарцисизъм и в предъвкване на миналото, или да изроди желанието в умствено мастурбиране с празни проекти за бъдещето.
Косативно действие става клопка и бягство от другите, когато е самотно и никой в обществото не го приема, признава или оценява, ако субектът не намира друг, който да се интересува от делото му.
Дори децата, които родителите очакват с нетърпение да се родят, когато са ги желали, бързо избягват от тях, а ако не избягат, подписват провала на потомството им. Целият живот на човешкото същество минава в надежди за завладяване на фалоса, в находки и в радости, че най-после го е открило, и в разочарования, че го е загубило и отново го желае. И така до старостта.
Може би е различно в последния етап, когато най-сетне преситени от фалически илюзии, приемем откритието, че сме обречени на смъртта. Може би тогава желанието, освободено от ценностите, към които тялото и навиците са ни карали да се стремим, достига до единствената безсетивна, безпространствена и безвремева символика, до динамика, лишена от образа на желанието и известяваща на субекта дългоочакваното духовно наслаждение. Може би това значи да умрем — да достигнем до сетния си пристан, до тясната ивица на постигнатата наслада, щом не сме могли поради незнание да назовем този, когото очакваме, символичния фалос и само него — непозната личност, личност източник на словото на словата, смисъл на нашите сетива и оттам техен отговор. Ще ни разкрие ли последният ни дъх, отвъд сетивното, тайнството на онова, което ни кара да живеем и желаем, и да умираме от желание?