Женската сексуалност
- Автор: Долто Франсоаз
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Женската сексуалност». Краткое содержание книги:
Ако никога не се бяхме разделяли във времето и пространството с тези, с които ни е било приятно да сме заедно, нямаше да ги обичаме. Обичта е движението на сърцето към образа на отсъстващия с цел да облекчим в себе си страданието от отсъствието му. Тя е обличане в мисли и спомени на моментите от неговото присъствие, изобретяването на средства за общуване — от разстояние — с другия, инвестирането на местата във времето, на предметите свидетели на срещите с него, които служат за опора на символичната връзка. Езиковият обмен с другия, споменът за изречените думи, измислянето на думи, за да се вложи смисъл в този спомен, създават вътрешен език. Самото тяло става чрез някои свои възприятия източник на спомени за другите. Страданието от раздялата, което изпитваме и за което другият, от своя страна, свидетелства от разстояние и при повторна среща, е причината две човешки същества да се чувстват съзвучни в желанието и обичта си чрез наранения телесен образ. За всеки от тях този телесен образ се свързва в несъзнаваното с отсъствието на другия.
Сърдечната мъка може да има отражение върху вегетативните функции на тялото, защото другият е винаги обект на пренасяне на връзки, които са много стари, установени по времето, когато биологичното и вегетативното функциониране е било свързано с желанието за общуване и се е конституирало от него. Всяко отсъствие на скъпо същество дори и в зрялата възраст, когато архаичната връзка с родителите е отдавна забравена, събужда страданието от отсъствието на първостепенния друг, майката. А при липсата на словесен обмен с обичаното същество, всеки индивид преоткрива езика на тялото си, който подплатява словесния език, представляващ облекчение за мъката от момента, в който детето може да изразява чувствата си. Когато пък възрастният не може вече да ги изразява, тялото му заговаря вместо словесния му език. Съществува впрочем не само словесен език, има и креативен език, но той става автономен едва след пълната двигателна самостоятелност на детето, т.е. твърде късно, когато по отнолхение на тялото си то вече не се нуждае от помощта на възрастен. Именно тогава похватността на ръцете му позволява да действа и да създава. Ето защо креативностга в труда, във всички форми на изкуство — които са кодове за общуване с другите и за себеизява — е лек за страданието, който символичната човешка функция намира, за да се облекчи в сърдечните изпитания.
Всички свидетелства на културата са следствия от сърдечните страдания или радости на хора, оставили по този начин доказателства за своите вълнения, характеризиращи емоционалното им единение от разстояние с любимо същество, с което са били разделени. Когато техните произведения ни вълнуват, ние осъществяваме срещата, декодираща езика им, стремил се да изрази чувствата им чрез изкуството. Всички, с които общуваме пряко или непряко по този начин, или които общуват така с нас, ни позволяват да усетим сходното ни емоционално устройство на човешки същества, функциониращи по един и същ начин. Чрез тях ние узнаваме кои сме: Радостите, които ни създават, ни позволяват да се разпознаем, цялостни в съществото си и във функциите си, точно както, когато сме били бебета, срещата с майка ни и със съучастния език отново са ни правили щастливи.
Но как стоят нещата с емоциите, засягащи пола при всеки човешки индивид?
Много рано, посредством деликатните си възприятия, всяко бебе разпознава у хората, започвайки от близките си, различието между мъжко и женско. Момчетата и момичетата се различават по това, че първият по важност друг за момчето, майката, чрез своята женственост допълва неясните му, ранно действащи генитални нагони, докато бащата съответства на онова, за което майката няма отговор — будното сексуално желание на момичето. Като първи по важност човек за бебетата от двата пола, майката информира по-малко момчето, отколкото момичето, за задължителната за пълнотата на общуването триъгълна екзистенциална човешка конфигурация. Ако от раждането си бебетата се срещаха само с настойничеството на бащата, щеше да бъде обратното.
Хомосексуалността и хетеросексуалността на човешките същества са в генетична връзка през този пасивен период на ранното детство, когато момчето може да се чувства напълно задоволено с майка си, ако тя живее без мъж и само в общество на жени, докато момичето в женско общество, без никакво мъжко присъствие, не може да усети събуждането на сексуалното си желание. Тогава за момичето майка му — в отношението му на допълнителност към нея е единствената референция на пола му, недиференциран спрямо мъжете и жените. Както способността за говорене е налице у всяко дете, чиито ларинкс и слухов апарат са физиологически здрави, но му е необходимо да чува първия по важност за него, майката, да говори на друг освен него, за да навлезе в езика, така и момичето, което е физиологически здраво в сексуално отношение, трябва, докато е дете, не само да познава мъже, за да усети желание да общува с тях чрез майката и като нея, но и да вижда майка си в избирателно съгласие с един мъж; трябва поне един мъж да проявява внимание към него, бебето момиче, за да може полът му да се събуди за женското желание в съответствие с поведението на майката и за да разбере, че неговото желание за общуване в езика — което може да се задоволява с жените в сменяща се активна и пасивна диалектика е различно по отношение на вълнението, което изпитва, когато говори с татко си, и различно по отношение на сексуалното влечение, което изпитва към него и към другите мъже.