Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Тя имаше право, когато стана дума за отношението му към другия пол. Обикновено трябваше да се действа много бързо в малкото откраднати мигове, които изобщо можеше да си позволи една прислужничка или някоя крепостна селянка. Да докопа някоя женска не представляваше никаква трудност за него. Те обикновено се задоволяваха я с някоя дрънкулка, я с нещо за ядене. А някои дори не искаха нищо — защото мъж с неговите размери бе нещо непознато за тях и желаеха просто да опитат способностите му.
Не му се бе налагало никога да ухажва жените, дори не и лейди Ан — която впрочем първа започна любовната игра. Освен това тя никога не се оплака, че е бил груб. Вече не помнеше подробностите от страстните им срещи, но едно нещо помнеше много добре — любеха се бързо и припряно, тъй като опасността да ги разкрият бе много голяма. По онова време Ранулф бе едва петнадесетгодишен и, разбира се, влюбен до уши. Когато най-сетне осъзна, че под сладката обвивка се крие гнилоч, вече бе твърде късно за него.
Разбира се, разумът му подсказваше, че не е правилно да приравнява всички дами към онази курва Ан, но въпреки всичко подсъзнателно той го вършеше. Що се отнася до жена му, тя е била предупредена за преживелиците му в ранна младост, а освен това още преди брака имаше възможност лично да изпита отношението му върху себе си. Всеки мъж усвоява поведението си от своите образци. За него такива бяха пастрокът му, ковачът, а след това и Монфор — и двамата един от друг по-груби и по-брутални, хора, които първо удрят, а после питат. Уолтър се опитваше да му покаже други образци за подражание и честичко го подиграваше заради липсата на учтивост; само че, пребивайки години наред при Монфор, и той самият почти забрави добрите си обноски.
Ранулф бе продукт на възпитанието си и щом като Рейна не го харесваше такъв, какъвто е, по-добре да потърси изход другаде.
Тази мисъл буквално започна да разяжда доброто му настроение. Не биваше да има никакво „другаде“ — не и за Рейна. Госпожата се хвана за него и следователно бе длъжна да снижи претенциите си. Но, призна той пред себе си, до този момент държането му към нея едва ли можеше да се нарече нежно.
Откакто се запозна с нея, й се бяха случили следните неща: тя се строполи на земята, завърза я и я уви в ленена завивка, после върху й нахвърляха цял куп чували с жито, а що се отнася до преживелиците й през първата брачна нощ, то той не можеше да си спомни каквото и да било, тъй като бе много, много пиян. Тя все пак не заслужаваше подобно отношение и може би нямаше да му струва много, ако не се държеше тъй „скотски“. Да, спомни си, точно тази дума използва тя по негов адрес.
Можеше поне да опита да се съобрази с нейните желания. Тя щеше тогава да го възнагради с всички онези удобства и приятни неща, за които спомена Уолтър. Всъщност и до този момент му бе подарила толкова много неща, много повече, отколкото си бе мечтал някога. Да, наистина си струваше да опита!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Рейна възвърна доброто си настроение в мига, в който преминаха през първия подвижен мост на Клайдън. Поне гостите се позабавляваха, нищо, че на нея й бе чоглаво. Завърнаха се съвсем навреме и всеки можеше да се освежи, преди да седне на празничната трапеза. Следобед повечето щяха да потеглят към родните домове и животът в Клайдън отново щеше да поеме своя ежедневен ход. При тази мисъл Рейна почувства облекчение.
По правило тя обичаше да се събират повече хора и винаги настояваше гостите да останат за по-дълго. Този път обаче нещата стояха другояче. Изпитваше необходимост да се усамоти, за да привикне по-лесно с рязката промяна в начина си на живот. Дори й мина през ума да отпрати за известно време съпруга си, но за да постигне това си намерение, бе нужно неговото съгласие.
Но не й бе писано да се освободи лесно и бързо от гостите. Нещо повече, бе пристигнал още един. Видя го, още щом пристъпи в залата заедно с останалите от ловната дружина. Джон дьо Ласел се изправи от пейката пред камината, където разговаряше с лейди Илейн и се запъти към Рейна.
Тя забави крачка. Първото чувство, което изпита, бе студен гняв, тъй като тъкмо в този момент ненавиждаше съпруга си, а Джон можеше лесно да предотврати последните събития, ако бе пристигнал седмица по-рано. Проклета седмица! Още в следващия миг обаче почувства угризения на съвестта. Джон бе поел и имотите на брат си и положително бе отрупан с грижи. Не бе справедливо да го обвинява за нейните си трудности, колкото и да й се искаше да стовари вината за случилото се върху чужд гръб. Не биваше също да забравя, че всъщност тя избра Ранулф — с основание, разбира се. Чисто неин проблем си оставаше фактът, че недолюбва съпруга си.