Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Всъщност този навик не е чак толкова лош, помисли си Ранулф с усмивка, докато изтръскваше мантията си. На този свят съществуваха и къде-къде по-лоши неща от това да желаеш страстно собствената си жена. Внезапно усмивката му стана още по-широка и премина в тих смях — върху пръстта съзря парче бял лен. Рейна се бе разсърдила толкова много, че изчезна без гащичките си.
Ранулф ги вдигна от земята. Гащичките бяха ушити от най-финия материал, който бе докосвал някога. Той отърка плата в бузата си и си помисли, че жена му всъщност разглезва тялото си с възможно най-луксозните стоки. Оказа се, че не е трябвало да разсъждава по този въпрос — защото ароматът на тялото й го лъхна правов носа и онзи предател се събуди незабавно. Боже мили, пак ли!
Той напъха сърдито гащичките в джоба на мантията. Но ядът му не продължи дълго. Достатъчно бе само да си представи изражението на малкия генерал, когато му връчеше тази част от бельото. При този мисъл Ранулф не можа да сдържи усмивката си.
Когато Уолтър го откри, той все още се усмихваше.
— Ранулф, къде се губиш? Рекох, че жена ти те е очистила.
— Е, ако един мъж се забави някъде, това не означава непременно, че се е оставил да го убият, нали — отвърна Ранулф.
— А какво друго да си помисля — рече Уолтър раздразнен, — щом като изчезвате двамата в непознатия лес. А освен това тя щеше направо да ме прониже с поглед, когато минах с коня покрай нея.
— Така е. Когато се разделихме, вреше и кипеше от яд.
— Значи сте спрели сами, за да се карате, така ли?
— Защо сме се спрели не е твоя работа — сряза го Ранулф.
Уолтър помълча няколко секунди, след което продължи:
— Когато един мъж се позабави някъде… Господи, Ранулф! Само не ми казвай, че… Ти никога няма да… Боже милостиви, не! Тук, в гората? Сега не се учудвам вече, че е вбесена. Ти не си ли чувал, че дамите обичат да ги ухажват нежно, а?
Ранулф изпръхтя силно.
— А ти можеш ли да ми кажеш защо да ухажвам жена, която вече съм спечелил, а?
Уолтър се разсмя.
— Мисля, че отдавна не си общувал с дами. Май си забравил колко трудно се живее с тях, ако са озлобени. Жена ти обаче ръководи домакинството, ясно ли ти е? Ще си спомниш какво си казал относно ухажването, когато дрехите ти останат незакърпени, когато ти поднесат на масата поредния буламач, а през зимата никой не сложи затоплени тухли в леглото ти.
Ранулф се ухили широко въпреки ужасните предсказания.
— Досега съм си живял добре и без подобни глупости.
— Да, но сега имаш съпруга, която ще се погрижи за твоето удобство. Няма никакъв смисъл да се отказваш доброволно от такива приятни придобивки, лорд Ранулф.
Ранулф се разсмя от сърце.
— Лорд Ранулф? Боже! Явно си решил да ми развалиш настроението със занасянията си. Само че точно днес не ще успееш. Доволен съм от съдбата си; така че остави по-добре на мен да се занимавам с жена си и нейните настроения.
Уолтър поклати глава, вдигна рамене и се усмихна.
— Доволен си бил, а? Добре! И нито дума на благодарност към приятеля, който склони младата дама да те вземе, нали!
— Склонил си я друг път! Моето прелестно лице я заплени и нищо друго. Тя се срути в несвяст, щом ме лицесъзря за пръв път?
— Да бе, направо се строполи в краката ти.
Подхвърляйки шеговити реплики, двамата приятели най-сетне се натъкнаха на групата ездачи. Сръндакът бе убит — ловците бяха наобиколили едрото животно и възбудено го обсъждаха. Уолтър се присъедини към тях, докато Ранулф, запленен от жена си, отново впи поглед в нея. Тя обаче не му обърна никакво внимание.
Запита се дали все пак в думите на Уолтър няма зрънце истина. Може би наистина се отнасяше грубо с Рейна? Сякаш бе забравил колко е крехка. Дали не й е причинил болка? А може би нейното твърдоглавие не й позволяваше да му го каже и физическата болка преминаваше в гняв?
Което знаеше за дамите, не му допадаше никак. Но всъщност не ги познаваше добре. Да, добра работа бяха свършили онези двете, които бяха виновни за неприязънта му към всички техни посестрими. От тогава избягваше аристократите. Сега обаче бе женен за една от тях, личност, която изобщо не го разбираше и дори го принуди да се съмнява в правилността на постъпките си; него, човек, който не можеше да се противи на собствената си природа.