Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Рейна се видя принудена да изслуша мъжа си.
— Сигурно говорите за онези бандити, които са нападнали лагера ви и са ви накарали бързо-бързо да напуснете Клайдън през въпросната нощ, нали?
Ранулф не се хвана на уловката и се усмихна безгрижно при спомена за онази нощ и за хитростта, която използваха, за да отведат Рейна незабелязано от замъка. В рамките само на няколко часа той се усмихна цели два пъти! Явно, че случката с чаршафите е подобрила настроението му, помисли си тя. Сигурно му е забавно, че поне за известно време Клайдънските дами ще се побояват от него, мислейки, че между бедрата си крие някакво чудовищно оръжие, а не най-обикновен пенис. Извратен тип!
— Да, май че имам предвид съвсем същите разбойници — отвърна той с весел тон. — Дали ще открием следите им, как мислите?
Рейна реши да обуздае гнева си, тъй като й се стори, че Ранулф наистина се е заинтересувал от темата на разговора.
— Следа може и да открием, но не и самите бандити. По всяка вероятност те винаги знаят кога някоя по-голяма група хора напуска Клайдън или Уорхърст. В такива случаи винаги разпределят силите си на изток или на запад и излизат от леса.
— Уорхърст ли?
— Това е малкото градче от другата страна на гората. Него го нападат по-често от нас. Е, понякога ограбват и моите селяни — я чувал жито, я гърне с масло или нещо друго…
— А как стоят нещата с големите кражби на говеда и овце? Веднъж ми споменахте за тях.
— Може и горските разбойници да са били крадците, но не ми се вярва много. Нали самите те са били крепостни селяни? Кому ще продадат животните? А и в гората си имат предостатъчно месо. Не, не, най-често те вършат онова, което наистина умеят добре — да нападат малки групи пътници по северния път, който води през леса. Обикновено става въпрос за търговци, тръгнали за Уорхърст.
— Досега не сте ли опитвали да ги обърнете в бягство?
Рейна се усмихна при спомена за отминали времена.
— Баща ми имаше обичай веднъж месечно да прочиства горите със своите хора. Този лов го радваше, но когато се завърнеше, настроението му беше ужасно — кълнеше разбойниците на поразия. През целия си живот така и не успя да зърне нито един от тях. Споменах вече, че те сякаш винаги научават, кога са заплашени. Кастеланът на Уорхърст постоянно изпраща войска да ги търси, но той е пълен глупак и го надхитрят, както си искат. Горските разбойници може да са били крепостни, но в никакъв случай не са тъпаци.
— Смятате ли, че наблюдават Клайдън и Уорхърст?
— Не е голяма философия. Горите са съвсем наблизо, нали?
Той я загледа продължително, след което попита:
— Вие като че ли не се чувствате заплашена, нали?
— Грешите, милорд. За баща ми грабителите представляваха подтик за действие и борбата с тях доставяше удоволствие и на двама ни. Но когато той напусна Клайдън, те станаха извънредно досадни. Вярно, че все още не са убили никого от моите познати, но вече са ограбили някои от гостите на Клайдън. На един лорд отнеха почти сто жълтици и аз се почувствах задължена да възстановя сумата, защото горите все пак са моя собственост.
— Ще рече, и разбойниците са си ваши — рече той презрително.
— Да, мои са… а сега вече и ваши. — С тези думи тя си изпроси един пронизващ поглед и за малко да прихне от смях. — Да, милорд, налага се заедно с хубавите неща да приемете и някои лоши.
— Има ли и други неприятни въпроси?
— Разбира се. — Тя се усмихна. — Нека помисля… ах, да, Том Смит. На всеки два месеца, като направи главата, се опитва да подпали селото. Никой не знае защо прави това. Включително и той.
— Нима все още не сте го платили на бесилката?
— Не, не съм го пратила. Той е отличен ковач и изплаща нанесените вреди чрез своите изделия. Убедена съм, че и за вас бесилката не е решение на всички трудности, нали?
— А ако все пак разсъждавам по този начин, тогава какво?
Тя застина на място и вирна упорито брадичка.
— Ако е така, ще си имаме с вас доста разправии.
— Сигурно сте права… но причината няма да е тази. Не знам дали ще окачвам хората при всеки удобен случай на бесилката, но дори и да е така, това ще бъде решение, взето от лорда. А лордът съм аз. Не е ли така, милейди?
Той пое хвърлената ръкавица и й я върна обратно. Рейна го изгледа продължително — непоколебимо изражение на лицето, стегнато, здраво тяло. Можеше ли да му отговори по подобаващ начин? Та нали, омъжвайки се за него, тя самата му предостави правото да взима собствени решения! Да, но от друга страна се бе венчала за него не за да й беси хората, а за да ги закриля.