Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Рейна не почувства нищо, когато той се отърколи от нея и този факт я вбеси.
— Вървете по дяволите, Ранулф! Сигурно сте свикнали да вдигате полите на кое да е селско девойче и да си свършвате работата набързо. Аз обаче не ще позволя да се отнасяте така с мен! Защото съм ваша съпруга, а не някаква си там друсла, с която можете да се съешавате насред ливадите. Ако ме желаете, първо трябва да снемете своето облекло, а след това и моето. Това повелява приличието!
— Добре, щом казвате! — При тези думи той посегна към полите й. Тя пое дълбоко въздух, изпълзя по-далеч от него и се изправи на крака.
— Не и сега, тъп селяндур такъв! Стигат ми за днес скотските ви прищевки!
Думите й сякаш не го засегнаха твърде. И наистина, смехът му я накара да занемее. Той продължаваше да се хили като похотливец, заситил страстта си, след което се зае да се облича.
— Може би не успях да схвана достатъчно бързо, че ми принадлежите — започна той с безсрамната си усмивка, — но вие потвърдихте лично, че е така и аз се съгласих с вас. Няма да е зле да свикнете с моя маниер, тъй като възнамерявам да се любим, когато реша и както реша.
— Навсякъде ли?
Той погледна ниските храсти наоколо, които не бяха никакво прикритие и има наглостта да се подсмихне под нос.
— Да, навсякъде. Все ми е едно къде ще го правим.
Думите му я засегнаха и разгневиха.
— На мен обаче не ми е все едно! Ако това е представата ви за романтична разходка, никога вече няма да напускам Клайдън заедно с вас.
Забележката й го накара да се разсмее гръмогласно; идеше й да се разплаче от яд и огорчение. Не го помоли за помощ, когато секачи на коня си, но той я подпря с ръка за задните части и й даде необходимия тласък. Не му благодари и начаса препусна напред.
Нямаше да е зле да открие бързо ловната дружина, и то още преди да са забелязали отсъствието й. Прииска и се той да се заблуди в леса и да намери пътя за Клайдън едва на здрачаване. В такъв случай едва ли щеше да е в по-добро настроение от нея.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Ранулф проследи жена си с поглед и несъзнателно се усмихна. Тя бе като останалите дами, които познаваше, и все пак, за щастие, се различаваше от тях. Повечето дами преследваха целите си с всички възможни средства — плач, всякакви уверения, уговорки, ласкателства, хитрини и лукавства. Неговата лейди обаче не се държеше така! Бе твърде пряма — или го атакуваше с язвителни подигравки, или пък отпускаше на воля жаркия си темперамент. Нещо, което по-скоро го забавляваше, тъй като автор на тези изблици бе тъкмо „половин порция човек“ като нея.
Този път не му бе съвсем ясно защо тя се подразни толкова. Пролетният ден бе прекрасен. Нима наистина можеше да има нещо против едно малко физическо упражнение в гората?
Лейди Ан например никога не се противеше. Нещо повече — тъкмо тя бе инициаторка на много любовни игри, които изпълняваха на най-неподходящите места. Лейди Монфор веднъж го покани на лов със соколи и се опита да го прелъсти в гората. Отказът му не се дължеше на избраното място или на титлата й — по онова време той жадно задоволяваше плътта си при всеки удобен случай. Просто предпочиташе жените, с които се люби, да бъдат все пак под петдесетгодишни, понеже бабичките не го възбуждаха.
Ранулф реши да не мисли повече за миналото, за да не си разваля настроението. А то в момента бе великолепно, тъй като сутринта успя да предизвика жена си и да излезе като победител от схватката помежду им. Всъщност не очакваше такъв изход. Бе поискал от нея да каже на васалите си истината за тяхната сватба. Ако Рейна бе изложила разумни доводи против такъв един ход, той щеше да се съгласи с нея. По въпроса за сър Хенри всичко бе ясно — там заблудата трябваше да се поддържа. Все пак Рейна бе длъжна да поддържа спомена за баща си неопетнен.
Важното бе, че тя се съгласи и така доказа, че не е тъй закостеняла, както другите дами. Понякога и той проявяваше този недостатък, както тази сутрин — не устоя на изкушението и когато в стаята нахлу рояк кискащи се дами, той им показа истинския чаршаф.
Дамите се учудиха, че го виждат сам, но още повече се учудиха, когато им каза истината. Реакцията им, когато съзряха чаршафа, бе направо смехотворна; ужасиха се почти толкова, колкото се ужаси и самият той, виждайки петното за пръв път. Тогава жена му поне си стоеше жива пред него, като доказателство, че не я е убил. Можеше да разбере дамите, тъй като доказателството не бе пред очите им — Рейна успя да се измъкне благоразумно още преди това.
Рейна? Да, Рейна. Хубаво име, което не се забравя тъй лесно, макар че господарката на Клайдън му приписа това прегрешение. Но имаше ли значение как ще я нарича? Или къде ще се люби с нея? Нима тя наистина възрази против избраното от него място? Вярно, че първо запротестира, но после под целувките му стана нежна и покорна. Или недоволството й се предизвика от факта, че не я е разсъблякъл? Да, но той просто нямаше друг избор, защото иначе всичко щеше много да се проточи. Неговият „малък приятел“ не можеше повече да чака. Този път малкият предател съвсем излезе от контрол. Започваше да му се превръща в навик.