Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
— Защо, не се ли е променило?
Той все още не я поглеждаше, но не бе в състояние да прикрие мрачното си настроение. Рейна не бе съвсем наясно какво точно измъчва момчето, но в този миг се сети какво да му каже.
— Скоро всичко ще тръгне по обичайно му — увери го тя. — Единствената разлика сега е, че Клайдън отново си има господар и ни защищават повече войни. Така не е ли по-добре за нас?
— И досега си се справяхме добре…
— Не, Ейлмър, много добре знаеш, че не е така. А сега ми кажи защо стоиш навън. Нали трябваше да помагаш в кухнята?
— Да, но той дойде в кухнята — промълви детето.
— Той ли? А, той, значи. Тъй, тъй.
— Избягах и Олдрич ще нареди да ме нашибат с камшици, и то защото трябва да опече още вафли за останалите гости.
— Добре, ще поприказвам с Олдрич — успокои го Рейна, но в този миг си помисли как ли ще изглеждат ушите на Олдрич на трапезата, ако ги поднесяха за обяд вместо вафлите. Това неминуемо щеше да се случи, ако посегне на детето. — И все пак, Ейлмър, не е добре, че си избягал… — Внезапно обаче спря да го поучава, тъй като осъзна, че и самата тя бе сторила съвсем същото. — Но да не говорим повече по въпроса. На човек може понякога и да му се наложи да изчезне за известно време. Хубаво де, а ти защо избяга?
— Защо ли? — Той я изгледа учуден, сякаш отговорът се разбира от само себе си. — Аз… не исках лордът да ме види. Уплаших се, че ще ме изгони, когато види крака ми.
Рейна почувства горчилка в устата си. Прииска й се да прегърна момчето и да му обещае, че нищо лошо няма да му се случи. Но можеше ли да си позволи подобни слова? Той бе прав. Не бяха малко хората, които гледаха на сакатите с презрение; сякаш те са някаква заплаха за безсмъртието на останалите. А все още не познаваше достатъчно Ранулф и не можеше да говори от негово име.
Реши да успокои момчето с разумни доводи, надявайки се, че казаното от нея ще се потвърди по-късно.
— Ако той те отпрати, Ейлмър, значи се страхува от теб. Чувала съм обаче, че едрите хора не се страхуват от нищо и от никого — освен ако не срещнат друг великан като тях, разбира се.
Опитът й да утеши момчето не се увенча с пълен успех. Вместо да се усмихне с облекчение, Ейлмър се позамисли над току-що чутото. Но имаше и още нещо, което го тревожеше.
— Да, ама когато тръгне да ходи, всичката земя се разтреперва под нозете му. Не се ли боите от него, милейди?
Не бе далеч от ума, че застрашителните размери на Ранулф могат да изплашат до смърт една малко момче. Но съвсем същият ужас от мъжа й изпитваха и не един и двама мъже.
— Да не забравяме, че едрият човек има силен глас и тежка стъпка. Което не означава обаче, че е зъл или жесток. Виж тази котка. Как мислиш, може ли злодей да обикне такава гадинка?
Ейлмър изцъкли очи.
— Ама… котката да не е негова?
— Да! На кого другиго?
— Помислих, че котаракът няма стопанин. Намерих го да се навърта край боклука и го взех, за да не го срита готвачът.
— Постъпил си много добре, Ейлмър. Само че твоят котарак е женски и второ, готвачът в никакъв случай няма да ритне това много специално животно. Защото знае чие е.
— О! — Момчето продължи да гледа мрачно в краката си.
Рейна се усмихна благо.
— И все пак гадинката се нуждае от човек, който да се грижи за нея. Ще се заемеш ли с тази задача?
Най-сетне той се усмихна.
— Да. — Лицето му отново прие сериозен израз. — Но лордът дали ще разреши?
Рейна повдигна рамене.
— Ще го попитам. А сега бързо да се махаме от тук, докато не сме станали вир-вода. Можеш да вземеш Лейди Ела със себе си в кухнята.
— Ама тя така ли се казва?
— Да. Много тъпо име. И още нещо, Ейлмър, кажи на майстор Олдрич, че ако ти посегне още веднъж, ще се разправя с мен. Ти обаче също трябва да му се извиниш, загдето не си му помогнал.
— Да, милейди.
Той се отдалечи, накуцвайки, а Рейна го последва, но доста по-бавно. Почти се бе стъмнило, но тя все още не бързаше да се прибере в жилищното крило. Така и така са започнали да вечерят без нея — обичайната практика, когато нещо я задържеше по-дълго в селото. Не изпитваше и глад. Просто бе нервна, тъй като не знаеше дали мъжът й е вътре или не.
Разбра го обаче още преди да влезе в залата — Ранулф щеше за малко да я прегази, носейки се надолу по стъпалата. Бе целият в доспехи и успя да забележи Рейна едва в последния миг.
— Значи сте все още тук, милорд. — Това не бе въпрос, а проста констатация. Гласът на Рейна издаваше неодобрение.
Той впи гневен поглед в нея.
— Че къде другаде да бъда? По-важно е вие къде се губите?
— В селото, естествено. А що се отнася до това, къде трябва да сте вие… Саймън ми спомена, че ще идете до Фортуик, за да ви покаже нивите и имотите.