Златокосият великан
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: shefford #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Крупев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златокосият великан». Краткое содержание книги:
Иначе Рейна се зарадва, че вижда отново стария си приятел; защото от последното му посещение бе изминала цяла година. Бе изтънял още повече и изглеждаше малко бледен, във всичко останало обаче си бе същият. В зелените му очи все така бе изписан благият му характер и от тях се излъчваше топлина и възхищение. Тя също се усмихна мило и отвърна на кратката му прегръдка.
— Лейди Илейн ми съобщи, че приемате поздравления, Рейна. Написахте ми писмото, за да присъствам на събитието, нали?
Рейна възприе с благодарност тълкуванието му.
— Така е! От все сърце ми се искаше и вие да вземете участие.
Още докато произнасяше последната фраза, тя съжали за подбора на думите си, тъй като осъзна двойствения им смисъл. Тео обели очи насреща й, а Саймън и Гижо се извърнаха настрани, за да прикрият лицата си.
Да, но можеше ли да каже нещо много по-различно? Джон сигурно щеше да е възхитен, ако бе станала негова жена — могъществото на Клайдън щеше неминуемо да облекчи моментните му трудности. Не биваше обаче в никакъв случай да му се казва, че е искала да се омъжи за него. Такава вест би го огорчила излишно.
— Защо държахте всичко в тайна, Рейна? Защо не се изразихте по-ясно в писмата си?
— Какво? А, да! Имах известни трудности с един от съседите си, който прихващаше писмата ми — обясни тя уклончиво. — Впрочем, той също искаше да се ожени за мен.
— Предполагам, че имате предвид лорд Фалкес, но за това можем да разговаряме и по-късно. Кажете, кой от тези благородни господа е щастливият избраник?
Той се вгледа зад гърба й, но не видя познати лице. Господи Боже, рече си тя, как можах дори само за миг да забравя за присъствието на Ранулф.
Тя се обърна и веднага забеляза, че той стои точно зад стола й, толкова близо, че чак носът й се заби в твърдата му гръд. Триста дяволи! Дали и той е чул „двусмислената“ й фраза? Тя буквално изкриви врат, за да види лицето му — то обаче не изразяваше нищо повече от най-обикновено любопитство. В този миг тя осъзна, че той дори и не подозира кой е новият посетител. Може би нямаше и да се сети за кого става въпрос дори и да чуеше името му още веднъж.
Рейна представи двамата един на друг, като се надяваше, че ще успее да ги раздели веднага. Но замисълът й не успя. Не бе съвсем наясно как ще реагира Ранулф. Дали няма да намрази Джон, виждайки в негово лице съперник? Гигантът обаче само повдигна златистите си вежди, а на нея кой знае защо й се стори, че зад маската си на безразличие той сякаш мъничко се забавлява.
— Впрочем, къде съм чувал това име? — попита той Рейна.
— Аз ви го споменах веднъж — побърза да отговори тя и веднага се обърна към госта:
— Джон, елате с мен. Ще се погрижа да се поосвежите преди да седнем на трапезата. Сър Хенри си тръгна тази сутрин и можете да се настаните в неговата стая.
Тя повлече Джон със себе си, преди Ранулф да успее да каже каквото и да било. Досетил се бе, мошеникът! Но какво чак толкова забавно откри в ситуацията? Ръстът на Джон бе по-близък до нейния, отколкото до неговия. Освен това Джон не бе толкова широкоплещест и мускулест — фигурата му изглеждаше по-скоро слаба. Но той бе дружелюбен и благ младеж, който никога нямаше да поиска от Рейна да се любят из шубраците.
Когато по-късно се завърна в залата, до слуха й долетя гръмогласният смях на мъжа й. Той разговаряше с приятелите си Уолтър, Сърл и останалите. Обзе я гняв и лицето й се наля с кръв. Предположи, че се надсмиват вкупом над клетия Джон. Не можеше да позволи такова безобразие и затова се запъти енергично направо към центъра на компанията.
— Трябва да говоря с вас, милорд.
— Като малкия генерал или в качеството си на моя съпруга?
Това сигурно беше някаква шега, но тъй като той никога не се бе обръщал шеговито към нея, тя не прие думите му по този начин. Освен това в този момент не й беше никак до шеги. Тя стрелна съпруга си със сърдит поглед, но той не помръдна от мястото си. Тя загледа предизвикателно компаньоните му в лицата докато и най-недосетливите сред тях най-накрая се отдалечиха.
— Излишни усилия, милейди — обади се Ранулф и в очите му се появиха весели отблясъци. — Нямам тайни от тях.
Така и не разбра защо се изчерви. Не може да е разказал на момчетата какво прави с нея… или все пак го е сторил? Не, не бе възможно. Защото, Бог й бе свидетел, нямаше нищо за хвалба.
— Радвам се, че имате приятели, с които можете да обменяте мисли. Аз впрочем също имам приятели, но с тях споделям далеч не всичко. Ясно ли се изразих, милорд?